— Genki, тай-пан. Domo. Genki desu! Anatawa? Чудесно, тай-пан, благодаря. А вие?
— Genki. — Той се поклони леко в отговор и не се ръкува, забеляза колко малки са ръцете и стъпалата и колко дълги краката й. Поговориха малко, после минаха на английски.
— Много добре говорите японски, тай-пан. Съпругът ми не ми беше казал колко сте висок.
— Ще пиете ли кафе?
— Благодаря… разрешете ми да взема и за вас. — Преди да успее да я спре, тя беше при таблата с кафето. Наблюдаваше я как деликатно налива. Предложи му първата чаша с лек поклон. — Моля.
Рико Гресенхоф — Рико Анджин беше едва около метър и шестдесет, съвършено пропорционална, с къса коса, прекрасна усмивка и тежеше около петдесет и четири килограма. Беше облечена с копринен костюм в кестенов цвят.
— Благодаря за парите, които мис Клаудия ми предаде.
— Няма нищо. Ние дължим за имота на съпруга ви 8 000 паунда. Ще кажа на касиера да подготви чек за утре.
— Благодаря.
— Вие ме изненадахте, мисис Гресенхоф. Знаете ли…
— Моля, наричайте ме Рико, тай-пан.
— Добре, Рико-сан. Вие знаете за мен, но аз нищо не знаех за вас.
— Да. Моят съпруг ми каза да ви кажа всичко, което искате да знаете. Каза ми, че щом се уверя, че наистина сте тай-пана да ви предам един плик, който той ви изпраща. Мога ли да ви го донеса по-късно?
— Аз ще ви изпратя и ще го взема.
— О не, не искам да ви затруднявам. Може би ще е удобно да ви го донеса следобед.
— Колко е голям? Пликът?
Нейните изящни ръце показаха големината във въздуха.
— Това е обикновен плик, не е много дебел. Можете лесно да го поставите в джоба си. — Отново същата усмивка.
— Може би ще се съгласите да… — беше очарован от присъствието й. — След минута-две ще ви изпратя с колата! Вие ще вземете плика и ще се върнете тук. — Искате ли да присъствате на състезанията и обяда на хиподрума?
— О, но… но трябва да се преоблека и… о благодаря не, това ще е голямо безпокойство за вас. Вероятно ще мога да донеса писмото по-късно или утре? Съпругът ми каза да го предам във вашите ръце.
— Няма нужда да се преобличате, Рико-сан. Изглеждате прекрасно. Имате ли шапка?
Тя се взря недоумяващо в него.
— Моля?
— Да, това е, това е наш обичай, дамите да носят шапки и ръкавици на състезанията. Имате ли шапка?
— О да. Всяка дама има шапка. Разбира се.
— Значи е уредено.
— О! Щом казвате. — Тя се изправи. — Трябва да тръгвам тогава?
— Ако имате време останете малко. От кога сте женени?
— Четири години. Ханс… — Тя се поколеба. След това каза твърдо — Ханс ми каза да ви предам, само на вас — само в случай, че умре и аз трябва да дойда, както стана, да ви предам, че бракът ни е по споразумение.
— Какво?
Тя се изчерви, но продължи:
— Моля извинете ме, но трябваше да ви го кажа. Това бе брак по споразумение. Аз получих швейцарско гражданство и паспорт, а той — човек, който да се грижи за него. Аз… аз не исках да се женя, но той ми предлагаше много пъти, наблягайки, че ще бъда осигурена след неговата смърт.
Дънрос беше смутен.
— Той знаеше ли, че ще умре?
— Мисля, че да. Обясни ми, че брачният договор е за пет години, но не трябва да имаме деца. Отидохме при адвокат, който направи договор за пет години. — Тя отвори чантата си, пръстите й трепереха, но гласът й остана непроменен, извади плик и му го подаде. — Ханс ми каза да ви го дам. Там има копие от контракта, кръщелното ми, удостоверението за брак, неговото завещание. Тя извади носна кърпичка и я притисна до носа си. — Моля да ме извините.
Дънрос позна почерка на А. М. Г.
Тай-пан, това писмо ще потвърди, че Рико Гресенхоф е моя съпруга. Обичам я с цялото си сърце. Тя заслужава и заслужаваше много повече от мен. Ако има нужда от помощ… моля, много те моля, помогни й.
— Не заслужавам повече от него, тай-пан — каза тъжно тя с тих глас. — Съжалявам, че е мъртъв.
Дънрос я наблюдаваше.
— Той боледуваше ли? Очакваше ли да умре от някаква болест?
— Не зная. Никога не ми е казвал. Едно от исканията му, преди да се оженим бе никога да не задавам въпроси, къде ходи, защо и кога ще се върне. — Видими тръпки преминаха по нея. — Много трудно се живее така.
— Защо се съгласихте? Разбира се не се е налагало?