— Да, истина е — каза Армстронг, иронизирайки го. — В Канада единственият ти приятел Сенсибъл Ток ли беше?
— О не, Робърт имах много приятели…
Армстронг слушаше внимателно, изумен от богатата информация за внедрената в Канада шпионска мрежа и за размерите на инфилтрацията на комунистически Китай в цяла Америка и Европа. Навсякъде, където имаше китайски ресторант, или магазин, или някакъв бизнес имаше потенциална възможност за натиск.
— И Уу-Так на „Сентръл стрийт“ в Лондон е центърът, където аз… когато аз бях… О, главата ме боли, толкова съм жаден…
Армстронг му подаде вода, в която имаше стимуланти. Когато той или Крос преценяваха, че моментът е подходящ, му даваха уталожващ жаждата и приятно ухаещ китайски чай. В него поставяха приспивателното.
След това от Крос и Съндърс зависеше дали отново червената стая и връщане към реалното — много внимателно, така че да не се получат постоянни увреждания.
„От тях зависи. Прав беше Съндърс да увеличим натиска докато имаме време. Знае твърде много. Много добре е подготвен и ако трябва да го разменим, без да го изцедим, ще е безотговорно. Трябва да изпреварим размяната.“
Армстронг запали две цигари и дръпна дълбоко от своята.
„Ще откажа пушенето преди Коледа. Не мога сега, не при този ужас. Не при спомена за ужасния вой на Брайън, само двадесет минути след като за втори път го затвориха в червената стая. Наблюдаваха го с Крос и Съндърс през шпионки в стената, безумните му опити да достигне тавана, който беше под.“
— Невъзможно, — мърмореше той.
— Може да симулира — предложи Съндърс.
— Не — каза Крос. — Не. Казва истината.
— Не вярвам — да се предаде толкова лесно.
— Ще повярваш, Робърт. — След като пренесоха Брайън в тази чиста и приятна стая и червената стая беше изчистена, Роджър Крос предложи: — Хайде, Робърт, опитай, тогава ще можеш да се произнесеш.
— Не, не благодаря. Това е като „Кабинета на доктор Китгари“. Не, благодаря!
— Опитай за една минута. Ще е полезно преживяване за теб. Някой ден може да им попаднеш в ръцете. Трябва да си готов. Една минута може да ти спаси разсъдъка. Опитай за собствено добро.
Накрая Робърт се съгласи. Затвориха вратата зад него. Стаята беше абсолютно червена, малка, но цялата наклонена, ъглите изкривени, перспективата сбъркана. Наклоненият таван беше от червено стъкло. Над стъклото се стичаше вода. Към него бяха прикрепени червени столове, маса с небрежно пръснати писалки и листове, червени възглавнички върху столовете с цялата тази декорация се получаваше ефекта на под, имаше и фалшива врата, леко открехната.
Внезапна тъмнина. След това ослепителна неонова светлина и зашеметяващото въздействие на червеното. Тъмнина, червено, тъмнина, червено. Инстинктивно се протегна към масата, столовете, пода, вратата, препъна се и падна, неспособен да се ориентира, течащата вода горе, стъклената преграда изчезна, само умопомрачаваща кървава вода по пода — горе. Тъмнина и пулсиращи гласове и отново червеният ад. Стомахът му се сви, независимо, че си казваше: „това е трик, затвори очи, затвори очи, затвори очи…“
След цяла вечност, накрая влезе дневна светлина и истинската врата се отвори. Той лежеше на истинския под и повръщаше.
— Копелдаци. Каза само минута, лъжливо копеле! — Въздъхна и се помъчи да се изправи.
— Съжалявам, беше само минута, Робърт — каза Крос.
— Не вярвам…
— Честно — потвърди Съндърс. — Аз засякох времето. Наистина! Изключително ефективно.
Отново му се догади при спомена за водата горе, масата и столовете. Той отпъди мислите и се съсредоточи върху разговора с Брайън Куок.
— Ти казваше, че си предавал нашите досиета на приятеля си Бактуут Ло?
— Не, не беше… уморен съм, Робърт, уморен… какво.
— Ако си уморен, ще те оставя! — той понечи да стане. — Следващия месец аз…
— Не… не… моля те не си отивай… те… не, недей моляяяяяяя!
Седна отново, продължавайки играта, знаейки, че е нечестно и че толкова объркан затворник може да бъде заставен да подпише всичко, да каже всичко каквото му дойде в главата.
— Ще стоя докато говориш, приятелю. Говорехме за Бактуут Ло от „Принцес билдинг“? Той ли беше посредникът?
— Не… не… да, в известен смисъл… Доктор Менг… Доктор Менг взимаше пакетите, които оставях… Менг никога не узна, че съм аз… уговорката ставаше по телефона или с писмо… той ги занасяше на Ло, на когото се плащаше, за да ги занесе на друг човек, не зная на кого… не зная…