— Добре. Защо?
— Нищо. — Той погледна пак към Грей, после към другите.
— Мога ли да ви представя Питър Марлоу? Хиро Тода от „Тода шипинг индъстри“ в Йокохама. Питър е писател на сценарии от Холивуд. — В този момент „Чанги“ изплува в главата й и добави: — три и половина години пленник в Япония. — Очакваше експлозията. Последва малко колебание. Тода любезно подаде визитката си, Питър също поднесе своята. Той се поколеба за момент и протегна ръка.
— Как сте?
Японецът стисна подадената му ръка.
— Голяма чест е за мен, мистър Марлоу.
— О?
— Човек не се запознава често с прочут писател.
— Не съм, съвсем не съм толкова известен.
— Вие сте много скромен. Много харесвам книгата ви. Да.
— Вие сте я чели? — Питър Марлоу се вгледа в него. — Наистина ли? — Седна и продължи да се вглежда в Тода, който беше много по-нисък от него, гъвкав, добре сложен, симпатичен и елегантно облечен. Погледът му — спокоен, двама мъже на една и съща възраст. — Къде я купихте?
— В Токио. Имаме много английски книжарници там. Купих книгата с меките корици, не се продаваше изданието с твърди корици. Новелата ви осветява много от проблемите на онова време.
— О? — Питър Марлоу извади цигари и му предложи. Кейси се обади.
— Пушенето не е полезно за вас, двамата го знаете!
Усмихнаха се.
— Ще ги откажем на Велики Пости — каза Питър Марлоу.
— Разбира се.
Питър се обърна към Тода.
— Бяхте ли в армията?
— Не, мистър Марлоу. Във флотата. Участвах в битката при Коралово море, през 43-та, след това Мидуей, подполковник, по-късно при Гуадалканал. Два пъти ни потопяваха, но имах късмет, несъмнено повече от вас.
— И двамата сме живи, и двамата сме цели, малко или много.
— Съгласен съм. Войната е любопитен начин на живот. Някога, ако това не ви причинява болка и имате желание, много бих искал да поговорим за „Чанги“, за урока от войните. Моля ви?
— Разбира се.
— Тук ще остана няколко дни. Отседнал съм в „Мандарин“, ще се върна следващата седмица. Обяд или вечеря?
— Благодаря. Ще ви се обадя. Ако не сега, вероятно следващия път. Един ден ще отида в Токио.
След малко японецът каза:
— Трябва да поговорим за вашата книга, ако желаете. Искам да ви опозная по-добре. Англия и Япония имат много общи неща. Извинете ме за малко, ще отида да си направя залаганията. — Той любезно се поклони и излезе.
Кейси си пиеше кафето.
— Беше ли ти много трудно да се държиш любезно?
— О не, Кейси. Изобщо не. Сега сме равни, той и аз. Японците, корейците, които мразех бяха с пушки и патрони, докато аз нямах нищо. — Видя измъчената му усмивка. — Mahlu, не бях готов за такава среща тук.
— Mahlu? Това какво е, на кантонезки ли е?
— Малайски. Значи „срамувам се“. — Усмихна се на себе си. Беше съкращение на puki mahlu. Mahlu — срамувам се, puki златна долина. Малайците включват всичко в тези думи: жажда, печал, любезност, алчност, колебание, срам, гняв — нищо и всичко.
— Няма нужда да се срамуваш, Питър — каза тя, не разбирайки. — Чудя се как говориш, на който и да е от тях, след ужаса. Наистина много ми хареса книгата. Не е ли чудесно, че той също я е прочел?
— Да. Това ме обърка.
— Може ли да те попитам?
— Какво?
— Ти каза, че Чанги било начало. Какво означава това?
Той въздъхна.
— Чанги промени всички, промени стойностите завинаги. Например направи ни нечувствителни към смъртта. Видяхме я толкова пъти, че не й придаваме същото значение, като нормалните хора. Ние сме генерация на динозаври, ние, малкото оцелели. Предполагам, че всеки, който ходи на война, каквато и да е война, вижда живота по друг начин, ако оцелее.
— Ти как го виждаш?
— Много говеда, които, са боготворени. Голяма част от „нормалния, цивилизован“ живот е такава свинска история, дето не можеш да си представиш. Това е така за нас ексчангите — късметлии сме, пречистени, и знаем какво е животът. Това, което плаши вас, нас не ни стряска, нещо, което плаши мен, би те разсмяло.
— Например?
Той се усмихна.
— Достатъчно за мен. Имам отлично сведение за първия тур… — Той спря и зяпна учуден. — Господи, коя е тя?