— Как е той, Йан?
— Не знам. Засега изглежда наред.
Дънрос повдигна леко едната ръка на Травкин и я огледа. Като че ли на далечния завой забеляза удар с камшик, при който Травкин бе трепнал. Дясната му ръка сега беше обезобразена от голям червен белег. Лявата също.
— От какво ли може да е това, д-р Менг?
— О! Сигурно от юздата — продължи по-уверено дребничкият лекар. — А може да е от удар с камшик или… при падането.
Горнт гледаше безмълвно, но вътрешно кипеше от яд.
„Как може да е толкова глупав Блуи Уайт, когато всичко бе така добре уредено предварително, с една казана дума тук и някакво обещание там. Половината от този проклет хиподрум трябва да го е видяла.“
Дънрос огледа пребледнялото лице на Травкин. По него не се забелязваха никакви белези, освен неизбежните ожулвания. Само от носа му се стичаше струйка кръв.
— Вече се съсирва. Това е добър признак — обади се д-р Менг.
Приближи се забързан губернаторът.
— Как е той?
Дънрос повтори думите на лекаря.
— Ама че лош късмет, така да се подплаши Ноубъл Стар.
— Да.
— За какво е червеният флаг, Йан?
— Тъкмо сега ще го обсъждаме, сър. Искате ли да присъствате?
— О, не, не, благодаря. Ще бъда търпелив. Исках само да се уверя, че Травкин е добре.
Сър Джефри усети дъжда по гърба си. Погледна към небето:
— Проклето време — сякаш няма намерение да спре. Ще продължавате ли надбягванията?
— Ще предложа да ги отменим или отложим.
— Добра идея.
— Да — обади се Макбрайд. — Съгласен съм. Не можем да си позволим втори нещастен случай.
— Йан, когато имаш време — каза сър Джефри, — аз ще бъда в ложата си.
Дънрос наостри уши.
— Говорихте ли с министъра, сър? — попита колкото се може по-нехайно той.
— Да — отвърна сър Джефри също толкова нехайно. — Да, той ми се обади по личния телефон.
Тай-панът изведнъж си спомни за Горнт и останалите.
— Ще ви изпратя, сър. — Обърна се към Макбрайд: — Веднага се връщам — после тръгна с губернатора към асансьора.
Като останаха насаме, сър Джефри промърмори:
— Мястото май не е много подходящо за лични разговори.
— Можем да огледаме пистата — Дънрос тръгна към перилата, като мислено се молеше. — Състоянието й е ужасно, нали? — посочи той към тревната покривка.
— Да — сър Джефри също се извърна с гръб към останалите. — Министърът беше много обезпокоен. Предостави на мен да взема решение за Брайън, в случай, че преди това Съндърс и Крос се съгласят да го освободят.
— На вас те със сигурност не биха отказали, сър — Дънрос си припомни разговора от предишната вечер.
— Мога само да им дам съвет. Ще ги посъветвам, че освобождаването е наложително само ако ти ме увериш, че е така. Ти лично.
— Разбира се — отговори бавно Дънрос. — Но Хавъргил, Саутърби или някой друг банкер определено биха имали по-голям авторитет.
— По банковите въпроси, да, Йан. Но аз искам и твоето лично уверение и съдействие.
— Сър?
— Не те, а ти трябва да уредиш този въпрос, и то много внимателно. А съществува и проблемът с папките. Папките на А. М. Г.
— Какво за тях?
— Кажи ми истината. Мистър Съндърс ми разказа за снощния ви разговор.
Сър Джефри запали пура. След като тай-панът му се обади сутринта, той веднага повика Крос и Съндърс да обсъди с тях въпроса, преди да се обърне към министъра. Съндърс повтори опасенията си, че докладите може да са фалшифицирани. Беше съгласен да освободят Куок само ако е сигурен в тях. Крос бе предложил да разменят Куок за Фонг Фонг и останалите. Сър Джефри погледна изпитателно Дънрос:
— Е, Йан?
— Тип Ток трябва, или по-скоро трябваше, да пристигне тази сутрин. Да приема ли, че мога да отговоря положително на предложението му?
— Да, стига преди това да си получил съгласието на Съндърс и Крос.
— Вие можете ли да ми го гарантирате?
— Не. Министърът беше категоричен. Ако искаш да ги попиташ, те са на трибуната на клубните членове.
— Знаят ли резултата от разговора ви?
— Да. Съжалявам, но министърът беше съвсем недвусмислен — сър Джефри добави меко: — изглежда славата за справедливостта и честността на сегашния тай-пан на „Ноубъл хаус“ е стигнала и до тези свети места. И министърът, и аз се осланяме на нея.