— О, тай-пан, мога ли да ви…
— Разбира се — Дънрос го поведе през кухнята към кабинета си.
— Страхотно надбягване беше. Спечелих цяла пачка пари — похвали се младежът — и идеята за събота е чудесна.
Дънрос забеляза изпотеното му чело. О, Боже.
— Ще стане ли работата, мистър Муртаг?
— Моля ви, наричайте ме Дейв, шефовете казаха, казаха може би. Свикали са заседание на Управителния съвет за утре в 9 ч. тяхно време. Наше време това е…
— 10 довечера. Добре. Чудесно, мистър Муртаг, обадете ми се тогава на този номер — Дънрос му го написа. — Моля ви, не го губете и не го давайте на никого.
— О, разбира се, тай-пан, ще се обадя веднага, щом… Докога най-късно мога да ви телефонирам?
— Докато ме намерите — Дънрос стана. — Извинете ме, но имам доста работа.
— О, разбира се, разбира се! — Муртаг добави смутено: — Вижте, тай-пан, току-що разбрах, че сте поискали 2 милиона в брой за офертата с Универсалните магазини. 2 милиона до 9.30 в понеделник — това доста ще ни притесни.
— Да, очаквах го. За щастие, мистър Муртаг, аз никога не съм разчитал да получа тази скромна сума точно от вас. Знам, че „Фърст сентръл“ е като Божиите мелници — бавно мели — освен ако не иска да се оттегли от района — прибави той, като си спомни колко много приятели бяха засегнати от необмисленото им оттегляне преди години. — Но няма страшно, моят нов чуждестранен източник на кредити е повече от…
— Какво? — пребледня Муртаг.
— Новият ми чуждестранен източник на кредити реагира мигновено на всяка внезапно появила се възможност за сделка. За тази им бяха необходими само 8 минути. Те май ни имат по-голямо доверие от вашите шефове.
— За Бога, тай-пан, моля, наричайте ме Дейв, не става въпрос за липса на доверие, те просто нямат представа от Азия. Първо трябва да ги убедя, че с покупката на Универсалните магазини вие само за три години ще удвоите печалбите си.
— За една — прекъсна го рязко Дънрос, който явно се забавляваше. — И така, съжалявам, че няма да поделите с нас огромните ни печалби в този малък сектор от големите ни планове за разширение. Почерпете се с чай в ложата, извинявайте, но трябва да се обадя по телефона — той хвана Муртаг за лакътя и решително го поведе към вратата, като я затвори зад него.
В кухнята Муртаг остана загледан в затворената врата сред шумната гълчава от весело потракващи чинии и нецензурни кантонезки приказки на двайсетината готвачи и помощници.
— Божичко — възкликна той едва ли не в паника, — 8 минути? По дяволите, да не би пък проклетите швейцарци да се натрапват на нашия клиент?
Той се отдалечи несигурно.
Вътре в кабинета си Дънрос бе вдигнал слушалката на личния си телефон.
— Мистър Тип, моля — произнесе той на кантонезки. — Обажда се Дънрос.
Чу тракването на слушалката и амата да се провиква:
— На телефона! За тебе, татко!
— Кой е?
— Един чуждестранен дявол.
Дънрос се усмихна.
— Ало?
— Йан Дънрос, мистър Тип. Бях обезпокоен да не би състоянието ви да се е влошило.
— Ах, ах, да, толкова съжалявам, че не можах да дойда. Да. Имах, имах малко неотложна работа, нали разбирате? Да. Много належаща. А, между другото, това с Ноубъл Стар е лош джос. Току-що чух по радиото, че Пайлът Фиш е победил с един нос преднина и с червен флаг. Защо?
Дънрос започна търпеливо да му обяснява и да отговаря на въпросите му за покупката на Универсалните магазини, зарадван, че новината вече е стигнала до него. Щом Тип Ток знае, значи и вестниците са осведомени.
„Добре“ — помисли си той, като очакваше Тип пръв да повдигне интересуващия го въпрос, но китаецът го надхитри: