Младежът изпита огромно задоволство. „Борецът за свобода“ имаше голямо бъдеще. И не им струваше почти нищо. „Понякога трябва да допускаме и грешки — ги предупреди Спектакълс, — а от време на време и да пропускаме по някой месец — съжаляваме, но нашият агент в Кантон бе разстрелян за издаване на държавна тайна… О, да. А като започна работа в разузнаването и стана опитен шпионин, ще знам как по-сбито да излагам информацията за ЦРУ. А и да разширим дейността си с доклади от Пекин или Шанхай. Можем без проблеми и с много малко разходи да си доставяме стари пекински и шанхайски вестници. Да благодарим на боговете за американското любопитство!“
Едно такси изсвири с клаксон и разпръсна локвите покрай него. Младежът се спря за момент, докато го подминела после започна да си пробива път покрай високата ограда на хиподрума, без да обръща внимание на ругатните, клаксоните и шума. Погледна часовника си. Имаше много време. Управлението не беше далеч.
Дъждът се усили, но Спектакълс Уу не го усещаше, сгрят от печалбата в джоба си, която сякаш му даваше криле. Изправи рамене.
„Бъди силен, бъди мъдър — заповяда си той. — Тази вечер трябва да внимавам. Може да ме попитат за мнението ми. Знам, че главният инспектор комунистът Брайън Куок послъгва тук-таме и преувеличава. А що се отнася до ядрената физика, какво толкова важно има в нея? Средното царство, разбира се, развива своя ядрена физика. Всеки глупак знае какво се върши от години в Шинкиян, недалеч от езерото Бос-тен-ху. Скоро и ние ще имаме ракети и спътници. Разбира се! Нима не сме цивилизовани? Нима не сме изобретили ние барута и ракетите, но преди милион години сме ги изоставили като варварски оръжия?“
По целия хиподрум от другата страна на оградата работеха чистачки, които събираха останалия от тълпата прогизнал боклук и старателно го преравяха за някоя изгубена монета, пръстен, химикалка или бутилка, за които можеше да се вземе по петаче. До едно от боклукчийските кошчета се бе свил на завет от дъжда някакъв човек.
— Хайде, старче, не можеш да останеш тук — разтърси го леко една от чистачките. — Време е да си вървиш вкъщи.
Очите на стареца трепнаха, той понечи да се изправи, но се спря, въздъхна тежко и се свлече като парцалена кукла на земята.
— Айейа — промърмори еднозъбата Янг. За 70 години се бе нагледала на смърт и веднага разпозна отпечатъка й.
— Хей, по-малка сестро — извика тя учтиво на приятелката си, с която работеха заедно. — Ела тук! Този старец е мъртъв.
Приятелката й беше 64-годишна, прегърбена и сбръчкана, но яка шанхайка като нея.
— Прилича на просяк.
— Да. По-добре да кажем на бригадира.
Еднозъбата Янг клекна и внимателно пребърка опърпаните му джобове. Вътре имаше само някакви си 3 ХК долара на дребно и нищо друго.
— Не е много — каза тя. — Няма значение.
Раздели монетите по равно. От години деляха всичко, което намереха.
— Какво е това в лявата му ръка? — попита другата жена.
Еднозъбата се наведе и разтвори стиснатите му пръсти:
— Само няколко талона — тя ги погледна, после ги доближи до очите си и бързо ги прелисти.
— За двойния залог са… — започна тя и изведнъж се закиска. — Ех, горкият човек, първият път е познал, но втория е сбъркал… посочил е Бътърскот Лес.
Двете жени се засмяха истерично на шегата на боговете.
— Сигурно това е довършило тая стара развалина — мен със сигурност би ме довършило! Айейа, по-голяма сестро, да си толкова близо до успеха и така далеч!
— Джос — еднозъбата Янг се закиска отново и метна талоните в кошчето. — Боговете са си богове, а хората — хора. Мога да си представя как е умрял старецът. И аз щях да умра на негово място!