Бартлет и Кейси слязоха от лимузината на „Струан“ пред хотел „Хилтън“ и портиерът сингх услужливо разтвори чадър, който обаче беше съвсем излишен — голямата козирка вече ги пазеше от проливния дъжд.
— Аз ще чакам тук, сър, докато свършите — каза шофьорът Лим.
— Добре. Благодаря — отвърна Бартлет. Качиха се по стълбите до партера и после на ескалатора до фоайето.
— Много си мълчалива, Кейси — обади се Бартлет. През целия път от хиподрума дотук не бяха разменили повече от една-две думи, всеки вглъбен в собствените си мисли.
— Ти също Линк. Помислих, че не ти се говори. Изглеждаше отвлечен — тя се усмихна колебливо. — Може би е от вълнението днес.
— Голям ден беше.
— Мислиш ли, че тай-панът ще успее? С контролния пакет на Универсалните магазини?
— В понеделник ще видим — Бартлет отиде до рецепцията. — Мистър Банастазио, моля.
Красивият администратор евроазиатец отвърна:
— Един момент, моля. О, да, той пак си е сменил стаята. Сега е в 832.
Подаде му телефона. Бартлет набра.
— Да?
— Винченцо? Линк е, аз съм долу.
— Здравей, Линк, приятно ми е да те чуя. Кейси с тебе ли е?
— Да.
— Искате ли да се качите?
— Ей сега.
Бартлет се върна при Кейси.
— Сигурен ли си, че искаш и аз да дойда?
— Той попита за тебе.
Бартлет я поведе към асансьора, като си мислеше за Орланда, с която имаше среща довечера, за Билтмън и Горнт, за пътуването на Тайпей утре и дали да не помоли Дънрос да вземе Орланда със себе си. По дяволите, животът изведнъж бе станал прекалено сложен.
— Само за няколко минути — каза той, — после ще отидем на коктейла у тай-пана. Неделята се очертава да бъде интересна. А и седмицата след това.
— Довечера ще излизаш ли?
— Да. Но утре можем да закусим заедно. Трябва да си изясним нещата със Сиймър и тъй като мен няколко дни няма да ме има, е по-добре да се уточним отсега.
Качиха се в препълнения асансьор. Кейси си отдръпна крака, за да не бъде настъпена, и в отговор заби токчето си в носа на обувката на нападателката.
— О, толкова съжалявам — извини се мило тя и после промърмори. — Дю не ло мо, на което я бе научил днес следобед Питър Марлоу — достатъчно високо, за да бъде чута. Жената внезапно почервеня и побърза да слезе на мецанина. Кейси разбра, че е спечелила голяма победа. Погледна развеселена към Бартлет, но той бе вглъбен в мислите си и гледаше в празното пространство. Какво в действителност го тревожи. Орланда?
Слязоха на осмия етаж и тръгнаха надолу по коридора.
— Знаеш ли защо ни вика Банастазио, Линк? Какво иска?
— Само да ни видел.
Бартлет натисна звънеца. Вратата се отвори.
Банастазио беше представителен мъж с металносива коса и много тъмни очи. Поздрави ги сърдечно.
— Здравей, Кейси, та ти си отслабнала — изглеждаш чудесно. Нещо за пиене?
Посочи с ръка към добре зареденото барче. Кейси отвори една бира за Бартлет, който пак бе потънал в мисли, а за себе си направи мартини. Питър Марлоу е прав. Тай-панът също. Линк, и той. Трябва само да реша. Но кога? Много скоро. Днес, утре? Най-късно до вечерята във вторник. Дотогава със сигурност, а междувременно трябва да предприема няколко обходни атаки.
— Как е? — питаше Банастазио.
— Добре. А при теб?
— Страхотно.
Винченцо отпи от колата си, после се протегна и включи един малък магнетофон. Чу се характерния за всеки оживен коктейл шумен говор.
— Включвам го по навик, когато искам да водя поверителен разговор — обясни тихо Банастазио.
Бартлет го изгледа:
— Мислиш, че стаята се подслушва.
— Може би да, може би не. Човек никога не знае, нали?
Бартлет погледна към Кейси, после пак към Банастазио.
— Какво си намислил, Винченцо?
Банастазио се усмихна:
— Как е „Пар-Кон“?
— Както винаги — великолепно — отговори Бартлет. — Прирастът ще надхвърли предвиденото.
— Със 7 процента — добави Кейси, която също бе нащрек.
— И кого ще предпочетете, „Струан“ или „Ротуел-Горнт“?
— Още мислим по въпроса — Бартлет не издаде удивлението си. — Това е нещо ново за тебе, Винченцо? Да се интересуваш от сделка, преди още да е сключена?