— Кейси ще остане още малко. Аз имам среща.
Дънрос се усмихна.
— Надявам се, че е хубава.
— Да, но това по-късно. Първо имам делова среща. Можеш ли да ми отделиш една минута?
— Да, разбира се. Извинете ме за момент — обърна се той към останалите и го поведе навън от навалицата към една от терасите. Продължаваше да вали, не много силно, но упорито. — Почти е сигурно, че ще успеем да изкупим акциите на Универсалните магазини на нашата цена и „Суперфудс“ няма да наддава. Ние май наистина ще се сдобием с прословутия пакет — ако се справя с Горнт.
— Да. В понеделник ще видим.
Дънрос го изгледа изненадано:
— Аз съм почти сигурен.
Бартлет се усмихна, но зад усмивката му се криеха умора и загриженост.
— Забелязах. Но исках да те попитам дали ще заминаваме утре за Тайпей?
— Щях да ти предложа да го отложим за края на следващата седмица. Утре и понеделник са особено важни дни и за двама ни. Съгласен ли си?
Бартлет кимна, без да издаде облекчението си.
— Нямам нищо против — „и това решава проблема ми с Орланда“ — помисли си той. — Добре тогава, аз тръгвам.
— Вземи колата. Но после изпрати Лим обратно. Ще ходиш ли на ралито, ако се състои? От 10 ч. докъм обяд.
— Къде?
— В Новите територии. Ще пратя колата да те вземе, ако е хубаво времето. И Кейси, стига да иска.
— Благодаря.
— Не се притеснявай за нея — аз ще се погрижа да се прибере спокойно. Тя свободна ли е след това?
Мисля, че да.
— Добре, тогава ще я поканя да дойде с нас — ще ходим на китайски ресторант — Дънрос го погледна изпитателно. — Някакви проблеми?
— Не. Нищо, което да не може да се оправи — Бартлет се усмихна и се отдалечи, като се настройваше за следващата си битка — с Армстронг. Преди няколко минути бе срещнал Роузмънт и му бе разказал за срещата си с Банастазио.
— По-добре го остави на нас, Линк — отговори му Роузмънт. — Считай, че си уведомил официално консулството. Аз ще предам, на когото трябва. Нека нещата останат така засега — кажи го и на Кейси. Ако Банастазио се обади на някой от двама ви, протакайте и се обадете, а ние ще измислим нещо. Ето ти визитната ми картичка — можеш, да ми се обадиш по всяко време на денонощието.
Бартлет излезе навън и се нареди сред чакащите нетърпеливо колите си.
— О, здравей, Линк — поздрави го Муртаг, който слезе забързан от едно такси и едва не го събори. — Извинявай! Купонът още ли тече?
— Разбира се, Дейв. Накъде си се забързал?
— Трябва да видя тай-пана — Муртаг понижи глас, като едва прикриваше възбудата си. — Шефовете може и да се съгласят, ако Йан направи известни отстъпки! Кейси още ли е там?
— Да — отговори веднага Бартлет и застана нащрек, забравил за всичко останало. — Какви отстъпки? — попита той внимателно.
— Да удвои валутния период и да контактува направо с „Фърст сентръл Ню Йорк бенк“, като през следващите пет години се обръщат първо към нас за кредит.
— Не е много — каза Бартлет, без да издава недоумението си. — Какво представлява цялата сделка?
— Не мога да се бавя повече, Линк, трябва да получа съгласието на тай-пана. Шефовете чакат, но сделката е точно такава, каквато я замислихме с Кейси. По дяволите, ако успеем, тай-панът цял живот ще ни бъде длъжник! — Муртаг изчезна.
Бартлет погледна озадачено подире му. Краката му сами го понесоха обратно към входа, но спря и се върна на мястото си сред чакащите. „Има време. Не е нужно веднага да я питаш. Помисли си.“
Кейси му бе казала за връзката на „Ройъл Белгиум“ с „Фърст сентръл“, а днес следобед Муртаг доразви идеята, като се оплака колко трудно е да се спечели доверието на вихрушката тук, но това бе всичко. На Бартлет му направи впечатление, че и двамата са развълнувани. Но тогава го отдаде на надбягванията.
„А сега? — запита се той подозрително. — Кейси, Муртаг, тай-панът! «Фърст сентръл» ще се съгласи, ако «тай-панът ще ни бъде длъжник цял живот» и «точно такава, каквато я замислихме с Кейси». Кейси ли е посредничката? Тя може да го върти на малкия си пръст тоя мухльо и едва ли би му служила за куриер. По-скоро го води за носа. Той не може и на кутрето й да стъпи. Значи най-вероятно тя го е подтикнала към — към какво? От какво най-много се нуждае тай-панът?