— Но, мистър Банастазио, вие обещахте да уредите всичко. Какво възнамерявате да направите?
— Да окажа натиск, мистър Маршъл — отвърна Банастазио, използвайки псевдонима, под който му бе известен Суслов. — Натиск по всички линии. Аз ще свърша своята работа, свършете и вие вашата.
— Добре. Тогава продължете със срещата в Макао. Обещавам ви, че втората пратка ще пристигне в Сайгон до една седмица.
— Но тия типове тук вече казаха, че няма да сключат сделката, без да са получили оръжието.
— То ще бъде доставено направо на нашите приятели в Сайгон. Вие трябва само да уредите заплащането.
— Разбира се, разбира се, мистър Маршъл. Къде ще отседнете в Макао? Къде мога да се свържа с вас?
Суслов се усмихна на себе си. Точно преди да отплува от Владивосток, бе получил заповед от Центъра да проконтролира тази независима операция под кодовото название „Кинг Конг“, организирана от резидента на КГБ във Вашингтон. За плана знаеше само, че предвижда нелегалната комунистическа партия в Сайгон да получи чрез дипломатическа поща свръхсекретно разписание за доставките на супермодерно американско оръжие във Виетнам. В замяна на тази информация те щяха да получат опиум, който трябваше да бъде натоварен в Хонконг — количеството щеше да зависи от броя на заловените пратки с оръжие.
Суслов внезапно се засмя на глас. Коронски чакаше учтиво, твърде дисциплиниран, за да попита какво толкова забавно има. Но без да иска анализира смеха. В него се долавяше страх. Страхът е заразителен. Уплашените хора допускат грешки. От грешките страдат невинните.
„Да — помисли си разтревожено Коронски, — от този човек лъха малодушие. Ще трябва да спомена за това в следващия си доклад, но деликатно, да не би да се окаже важна клечка.“
Вдигна очи и като видя, че Суслов го гледа, му прималя, че може да е прочел мислите му.
— Да, другарю капитан?
— Колко време ви е нужно да напишете инструкциите?
— Няколко минути. Мога да го направя и сега, но пак трябва да се върна до хотела за медикаментите.
— Колко вида са необходими?
— Три, за приспиване, за безсъние и „Пентонал-V6“. Между другото, до употребата му трябва да го държите на студено.
— Само „Пентотал“-ът ли е венозен?
— Да.
— Добре, напишете ми всичко това. Имате ли лист?
Коронски кимна и извади малък бележник от задния си джоб.
— Как предпочитате — на руски, английски или стенографирано?
— На руски. Няма нужда да ми описвате схемата „безсъние-сън-безсъние“. Прилагал съм я много пъти. Само последната фаза и не назовавайте „Пентотал“-а, наричайте го лекарството. Разбрахте ли?
— Да.
— Добре. Когато сте готов, сложете го там — Суслов посочи към куп стари вестници на проядения от молци диван. — Пъхнете го във втория вестник отгоре. Аз ще го взема по-късно. Що се отнася до медикаментите, на партера в хотела ви има мъжка тоалетна. Прикрепете ги от долната страна на капака на тоалетната чиния в последната кабинка вдясно — и ще ви помоля довечера в 9 ч. да си бъдете в стаята, в случай че ми потрябват някакви разяснения. Ясно ли е всичко?
— Разбира се.
Суслов се изправи. Коронски веднага го последва и му подаде ръка.
— Успех, другарю капитан.
Суслов му кимна учтиво като на по-нискостоящ и излезе. Отиде до края на коридора и през една наклонена врата се изкачи на покрива. Горе, на открито, се почувства по-добре. От вонята в стаята и от миризмата на Коронски му прилоша. Сега обширният океан го мамеше с чистотата си и миризмата на сол и водорасли. Чудесно щеше да бъде да се върне обратно в морето, далеч от сушата. Океанът и корабът го успокояваха.
Като повечето покриви в Хонконг, и този бе даден под наем — на него се тъпчеше многоезично поселение в импровизирани жилища, единствената алтернатива на свръхнаселените нелегални квартали по калните склонове на Новите територии или по хълмовете на Каулуун и Хонконг. Всеки свободен сантиметър в града отдавна бе зает от огромния приток на емигранти. Повечето от техните поселища, като постройките на покривите, бяха незаконни, но колкото и да не ги одобряваха и забраняваха, властите предвидливо си затваряха очите за нарушенията. На покрива нямаше нито санитарни възли, нито вода, нито елементарна хигиена, но все пак беше по-добре, отколкото на улицата. Боклукът се изхвърляше направо долу. Затова хонконгските yan вървяха винаги по средата на улицата, никога по тротоара, дори и да имаше такъв.