Съндърс остави лулата си, извади пакет цигари и бавно запали една. Дъждът барабанеше по стъклата. Суслов чакаше с разтуптяно сърце. Той наблюдаваше неприятеля си изпод гъстите си вежди и се чудеше какво толкова спешно има да му казва Роджър Крос. Когато тази сутрин иззвъня тайният му телефон, се обаждаше Артър, който го помоли да се срещне с Роджър Крос в 8 часа вечерта в „Синклер тауърс“.
— Какво толкова спешно има? Аз трябва да бъда на кораба…
— Не знам, Роджър каза, че е спешно. Нямаше време да го питам. Видя ли се с Коронски?
— Да. Всичко е готово. Вие можете ли да го доставите?
— Да. Доста преди полунощ.
— Да не се провалите. Центърът разчита на вас — излъга той. — Кажете на нашите приятели, че това е заповед.
— Добре. Няма да се провалим.
Суслов долови възбудата му. Страхът му понамаля. Но сега отново се връщаше. Никак не му се нравеше, че се намира тук при голяма вероятност да остане завинаги. Съндърс бе добре известен в КГБ — отдаден на работата си, умен, изключително интуитивен.
— Тези въпроси ме изморяват, мистър Съндърс — каза Суслов, учуден, че шефът на МИ–6, който бе дошъл лично в Хонконг, може да бъде толкова незначителен. Той реши да го изпита и се изправи. — Аз си тръгвам.
— Разкажете ми за „Севрин“.
— Северин? Какво е Северин? Не съм длъжен да стоя тук и да отговарям на въпросите ви, не…
— Съгласен съм, капитане, естествено, но един от вашите хора е бил заловен да шпионира и вие наистина сте необходим на нашите американски приятели.
— А?
— О, да, и се боя, че те не са толкова търпеливи като нас.
Отново го завладя страхът.
— Пак заплахи! Защо ме заплашвате? — ядоса се той. — Ние съблюдаваме законите. Аз не съм отговорен за безредиците. Настоявам да ми бъде разрешено да се върна на кораба си. Веднага.
Съндърс само го погледна.
— Добре. Вървете си, моля — каза той тихо.
— Мога да си тръгна?
— Да, да, разбира се.
Суслов го изгледа учудено за момент, после се обърна и тръгна към вратата.
— Разбира се, ние сигурно ще подшушнем на шефовете ви, че вие сте ни предали Леонов.
Суслов се спря пребледнял.
— Какво, какво казахте?
— Леонов между другото ни каза, че вие сте го подтикнали да засече пратката. После сте издали размяната.
— Лъжа… лъжа — запротестира руснакът, внезапно ужасен, че и Роджър може да е заловен като Меткин.
— Не съобщихте ли на севернокорейските агенти за Бакиан?
— Не съм — заекна Суслов и изпита огромно облекчение, като разбра, че Съндърс само блъфира и вероятно не знае нищо конкретно. Увереността му отчасти се възвърна. — Това са още по-големи глупости. Не познавам никакви севернокорейци.
— Аз ви вярвам, но съм сигурен, че в Първо управление няма да ви повярват. Довиждане.
— Какво искате да кажете?
— Разкажете ми за телеграмата?
— Нищо не знам за нея. Вашият главен инспектор се е обърнал. Не е паднала от мен.
— Напротив. Ами американецът?
— Не познавам никакъв американец.
— Разкажете ми за „Севрин“.
— Не знам нищо за никакъв Северин. Какъв е той, кой е?
— Сигурен съм, че знаете колко недоверчиви и нетърпими са вашите началници в КГБ към изтичането на информация. Ако успеете да отплувате, ви съветвам да не се мяркате повече по тези места заедно с първия си помощник-капитан, кораба и целия си екипаж…
— Пак ли ме заплашвате? Това ще се превърне в международен скандал. Ще уведомя както моето, така и вашето правителство и…
— Да, ние също, както официално, така и неофициално. Съвсем неофициално — макар че се усмихваше, Съндърс гледаше студено.
— Мога ли… мога ли вече да си вървя?
— Да. Само за информация?
— Какво?
— Кой е американецът и кой е Артър?
— Не познавам никакъв Артър. Артър чий?
— Ще чакам до полунощ. Ако отплувате, без да ми кажете, като се върна в Англия, ще направя всичко възможно до ушите на вашия военен аташе в Лондон да стигне информация, че вие сте ни предали Леонов, когото наричате Ворански, срещу услуги от СИ.
— Това е лъжа, всичко е лъжа и вие го знаете.
— Петстотин човека ви видяха на хиподрума с главния инспектор Крос. Тогава сте му предали Меткин.