— О, да. И друг ли ви е досаждал? — попита Дънрос, като го наблюдаваше.
— Полицията разпита дори Кейси! Самолетът ми е задържан, а аз не знам нищо за никакво оръжие.
— Няма защо да се тревожите, господин Бартлет. Нашата полиция си върши много добре работата.
— Не съм разтревожен, а просто раздразнен.
— Това е разбираемо — каза Дънрос, доволен, че срещата му с Армстронг е била поверителна. Много доволен.
„Господи — помисли Йан и почувства гадене, — ако Джон Чен и Цу-ян са замесени по някакъв начин в тази история, Бартлет ще бъде наистина много раздразнен — ще загубим сделката, — той ще се хвърли към Горнт и тогава…“
— Откъде научихте за оръжието?
— Тази сутрин ни уведомиха от нашия офис на Кай Так.
— Досега не се е случвало подобно нещо, нали?
— Да — Дънрос добави непринудено. — Но в контрабандата няма нищо лошо, дори и с оръжие — всъщност и двете са много уважавани професии — другаде ги упражняваме естествено.
— Къде?
— Там, където го желае правителството на Нейно Величество — Дънрос се засмя. — Ние тук сме пирати, господин Бартлет, или поне така изглежда отстрани. — Той направи пауза. — При положение, че успея да уредя въпроса с полицията, ще дойдете ли в Тайпей?
— Кейси е много дискретна — каза Бартлет.
— Не искам да кажа, че не може да й се има доверие.
— Просто не е поканена, така ли?
— Нашите обичаи са малко по-различни от вашите, господин Бартлет. В повечето случаи тя ще бъде много добре приета, но понякога… ще избегнем много неудобни положения, ако не присъства.
— Кейси не изпада толкова лесно в неудобни положения.
— Нямах предвид нея. Съжалявам, че съм малко груб, но може би, в крайна сметка, така е по-добре.
— А ако аз не мота да се „примиря“?
— Това може би ще означава, че няма да можете да се възползвате от една изключителна възможност, което би било много жалко — особено ако възнамерявате да установите трайни контакти с Азия.
— Ще помисля по този въпрос.
— Съжалявам, но трябва да ми отговорите с да или не.
— Така ли?
— Да.
— Тогава вървете по дяволите!
Дънрос се ухили.
— Няма. — Между другото: да или не?
Бартлет избухна в смях:
— След като поставяте въпроса така, ще дойда в Тайпей.
— Хубаво. Разбира се, докато ни няма, жена ми ще се погрижи за госпожица Чолок. От това репутацията й няма да пострада.
— Благодаря ви. Но няма защо да се притеснявате за Кейси. Как ще се справите с Армстронг?
— Нямам намерение да се справям с него. Просто ще помоля помощник-комисаря да поема отговорността за вашето връщане.
— Ще ме вземете под своя опека?
— Да.
— Откъде сте сигурен, че няма да напусна града? Може наистина да съм пренесъл оръжието.
Дънрос го наблюдаваше. „Може и да сте. Може и да се опитате да избягате, но аз мога да ви върна обратно — жив или мъртъв — както се казва по филмите. Хонконг и Тайпей са моя територия.“
— Жив или мъртъв, а?
— Хипотетично, разбира се.
— Колко души сте убил през живота си?
Настроението в кабинета се промени и двамата почувстваха тази промяна много силно.
„Разговорът още не е навлязъл в опасна територия — помисли си Дънрос, — поне засега“.
— Дванадесет — отвърна той съвсем спокойно, въпреки че въпросът го бе изненадал. — За дванадесет съм сигурен. По време на войната бях пилот на изтребител. Гърмящи играчки. Свалих два едноместни изтребителя, една Щука, и два бомбардировача Доние 17 с четиричленни екипажи. И четирите самолета изгоряха докато падаха. Това са дванадесетте, за които съм сигурен, господин Бартлет. Разбира се, стреляхме и по влакове, конвои и места, на които бяха струпани много войски. Защо?
— Чувал съм, че сте бил летец. Мисля, че аз не съм убивал никого. Строях лагери, военни бази в Тихия океан и разни такива работи. Никога не съм стрелял с оръжие.
— Но обичате да ловувате?
— Да. През 59-а ходих на сафари в Кения. Убих един слон, един огромен бик куду, а имаше и много стрелба за удоволствие.
След кратка пауза Дънрос каза:
— Мисля, че предпочитам да стрелям по самолети, влакове и кораби. По време на война хората не са съществени. Нали?
— Разбира се, след като веднъж владетелят е изпратил генерала на бойното поле. Това е войната.