— Oui, merci. A rien. — Още нищо.
— Не се притеснявай — каза Дънрос. Вчера любимата дъщеря на Жак и съпругът й преживяха тежка автомобилна катастрофа по време на почивка във Франция — колко тежка той все още не знаеше. — Не се притеснявай.
— Няма. — Отново онова галско свиване на раменете, скриващо огромната му тревога.
Жак бе първи братовчед на Дънрос и бе започнал работа в „Струан“ през 1945 година. Бе изживял много тежки мигове по време на войната. През 1940-а изпратил жена си и двете си деца в Англия, а той останал във Франция. Партизанство, затвор, присъда бягство и отново партизанство. Сега бе на петдесет и четири — силен, тих, но много зъл, ако го предизвикат — със затруднено дишане, с кафяви очи, груби ръце и безброй белези.
— Мислите ли, че по принцип сделката е добра?
Дънрос въздъхна на ум и насочи цялото си внимание към нея.
— Може би ще имам някои контрапредложения по някои несъществени въпроси. А дотогава — добави решително той — можете да продължите, приемайки, че в общи линии е приемлива.
— О, чудесно — каза радостно Кейси.
— Страхотно — каза Бартлет също толкова доволен и вдигна кутия бира. — Да пием за успешния завършек и големите печалби — за вас и за нас.
Те отпиха, а останалите забелязаха у Дънрос признаци на приближаваща опасност и се чудеха какви ли биха могли да бъдат контрапредложенията на тай-пана.
— Много време ли ще ти отнеме вземането на окончателно решение, Йан? — попита Бартлет и всички чуха това Йан. Линбар Струан видимо трепна.
За тяхна най-голяма изненада Дънрос каза само, „Не“, като че ли тази фамилиарност бе съвсем нормална. И добави:
— Мисля, че адвокатите едва ли ще открият някоя непреодолима пречка.
— Ще се срещнем с тях утре сутринта в единадесет — каза Кейси. — Господин де Вил, Джон Чен и аз. Вече разполагаме с тяхната предварителна разработка… няма никакви проблеми.
— Даусън е много добър. Особено по американското данъчно право.
— Кейси, може би трябва да повикаме от Ню Йорк нашия човек по данъчните проблеми — каза Бартлет.
— Добре. Стига толкова разговори по работа преди обед — каза Дънрос. — Вътрешно правило, госпожице Кейси: никакви разговори за работа по време на ядене. Много е вредно за храносмилането. — Той махна на Лим. — Няма да чакаме господаря Джон.
Келнерките изникнаха моментално.
Менюто включваше шери със супата, шабли с рибата или бордо с печеното и при желание йоркширски пудинг — варен зелен фасул, варени картофи и варени моркови. И плодова салата с шери за десерт. Портвайн със сиренето.
— Колко време ще останете тук, господин Бартлет? — попита Гавалан.
— Колкото трябва. Но, господин Гавалан, тъй като изглежда, че дълго време ще работим заедно, какво ще кажете да престанете с това „господин“ Бартлет и „госпожица“ Кейси и да ни наричате просто Линк и Кейси?
Гавалан задържа погледа си върху Бартлет. Искаше му се да каже „Вижте, господин Бартлет, ние тук предпочитаме да стигаме естествено до тези неща. Това е един от малкото начини, по които човек различава приятелите си от познатите си. За нас малките имена са нещо интимно.“ Но какво да се прави, след като тай-панът не възрази срещу смайващото „Йан“.
— Защо не, господин Бартлет? — каза той любезно. — Няма нужда от външна вежливост. Нали?
Жак де Вил, Струан и Дънрос вътрешно се изсмяха, когато чуха това „господин Бартлет“ и начина, по който Гавалан елегантно превърна нежеланото си съгласие в унищожителна ирония и унижение, което нито един от американците нямаше никога да разбере.
— Благодаря, Ендрю — каза Бартлет. После добави — Йан, може ли да наруша правилото и да задам още един въпрос преди обед: Можеш ли, по един или друг начин, да дадеш окончателен отговор до следващия вторник?
Настроението в стаята рязко се промени. Лим и останалите прислужници не знаеха какво да правят от изненада. Всички погледи се впериха в Дънрос. На Бартлет му мина през ума, че май е отишъл прекалено далеч, а Кейси беше сигурна в това. Тя бе наблюдавала Дънрос. Изразът на лицето му бе същият, но очите не бяха. Всички в стаята разбраха, че към тай-пана се бяха обърнали така, както човек се обръща при игра на покер, „Играй или си трай. До следващия вторник“.
Те чакаха. Тишината като че ли висеше над главите им. И продължаваше да виси.