Дънрос наруши тишината:
— Това е още едно от вътрешните ни правила. По време на обяд не се допускат никакви телефонни обаждания, освен при екстрени ситуации — лични — отнасящи се до някой от нас.
Те наблюдаваха как Лим оставя подноса с кафето. Стори им се, че мина цяла вечност, докато пресече стаята и вдигне слушалката. Всички те имаха жени, деца и семейства и всички се питаха кой ли е умрял и каква ли трагедия е станала, и се молеха на Господа обаждането да е за някой друг, спомняйки си последния път, когато телефонът иззвъня — преди два дни. За Жак. И още един случай, миналия месец, за Гавалан, когато майка му беше на смъртно легло. За всеки от тях бе имало такива обаждания. И всичките за някакво зло.
Ендрю Гавалан бе сигурен, че обаждането е за него. Жена му, Кетрин Дънрос, сестрата на Дънрос, беше отишла в болницата за резултатите от мъчителни изследвания — от няколко седмици се чувстваше зле без никаква видима причина. „Боже Господи — помисли си той, — стегни се — съзнавайки, че останалите го гледаха.“
— Уеййй? — Лим замълча за момент. Обърна се и подаде слушалката! — За вас е, тай-пан.
Останалите отново започнаха да дишат, наблюдавайки Дънрос. Походката му бе тежка. „Ало?… О, здра… Какво?… Не… не. Идвам веднага… Не, не предприемай нищо. Идвам веднага.“ Те видяха как той потресен затвори телефона в мъртвата тишина.
— Ендрю, кажи на Клаудия да отложи управителните съвети, предвидени за днес следобед. Ти и Жак ще продължите с Кейси. Обади се Филип. Страхувам се, че горкият Джон Чен е бил отвлечен. — Той излезе.
8
Дънрос слезе от колата и се забърза към отворената врата на огромната къща в китайски стил, кацнала високо на билото на планината и известна като Наблюдателницата на Струан. Той мина покрай една изцъклена прислужничка, която затвори вратата след него, и влезе в дневната. Помещението бе обзаведено във викториански стил, много безвкусно, претъпкано с джунджурии и с лошо подбрана мебелировка.
— Здравей, Филип — каза той. — Много съжалявам. Горкият Джон! Къде е писмото?
— Тук. — Филип го вдигна от канапето и стана. — Но първо разгледай онова. — Той посочи една измачкана картонена кутия за обувки, поставена върху мраморната масичка до камината.
Докато вървеше към масичката, Дънрос забеляза Дайан, съпругата на Филип Чен, която бе седнала на висок стол в един далечен ъгъл.
— Здравей, Дайан, съжалявам — каза отново. Тя вдигна безстрастно рамене.
— Джос, тай-пан. — Тя бе на петдесет и две години, евроазиатка и бе втората жена на Филип Чен. Привлекателна, отрупана с бижута дама, облечена с тъмнокафяв cheong-sam. Носеше безценна нефритена огърлица и пръстен с четири каратов диамант — измежду многото други. — Да, джос — повтори тя.
Дънрос кимна — в момента му бе по-неприятна от обикновено. Той се загледа в съдържанието на кутията, без да пипа нищо. Сред измачканите вестници видя една писалка, която знаеше, че е на Джон Чен, шофьорска книжка, ключодържател с няколко ключа, писмо, адресирано до Джон Чен, Синклер Тауърс 14А, и малко найлоново пликче, от което се подаваше парче плат. С писалката, която извади от джоба си, той разтвори шофьорската книжка. Джон Чен.
— Виж какво има в найлона — каза Филип.
— Не. Може да се объркат при вземането на отпечатъци.
— О, бях забравил за това. По дяволите. Естествено, отпечатъци! Моите са… аз отворих пликчето, разбира се. Сега сигурно моите отпечатъци са навсякъде — по всичко.
— Какво има в него?
— Има… — Филип Чен се приближи и преди Дънрос да успее да го спре, извади плата от пликчето, без да докосва отново найлона. — Върху плата не остават отпечатъци, нали? Виж! — Вътре имаше голямо парче от човешко ухо, добре отрязано с остър инструмент, без да бъде назъбено.
Дънрос изруга тихо.
— Как получихте кутията? — попита той.
— С домашна доставка. — С треперещи ръце Филип Чен уви ухото и го остави в кутията. — Аз просто… просто отворих колета, както би направил всеки друг на мое място. Донесоха го преди около половин час.
— Кой?
— Не зная. Прислужничката каза, че бил някакъв младеж. Младеж с мотопед. Не го е загледала, нито е записала номера. Получаваме много колети по този начин. Не е нещо необичайно — освен надписа върху пакета: „За господин Филип Чен, изключително важно, да бъде отворен лично“, който тя не забелязала веднага.