— Откъде знаеш?
— Техният ама знае, така че, ако имах желание, можех лесно да го разбера.
— Това нищо не значи. Много семейства спят в отделни стаи. Грешиш за Крос.
— Да речем, че мога да ти дам доказателство?
— Какво?
— Къде винаги прекарва част от отпуската си? Камерунските плата в Малая. Да речем, че там има приятел — млад малаец, известен педи.
— Бих искал да видя снимки, но и двамата знаем, че те могат да бъдат фалшифицирани — каза остро Армстронг. — Бих искал да чуя магнетофонни записи, но и двамата знаем, че и те могат да бъдат подправени. А самият младеж? Това не значи нищо. Фабрикуването на фалшиви показания и намирането на мними свидетели е много стар и изтъркан номер. Никога не е имало дори намек… а дори и да е с двойна резба, това не значи нищо — не всички обратни са предатели.
— Да. Но всички обратни много лесно биха могли да бъдат изнудвани. И ако той е, ще бъде един от най-заподозрените. Така ли е?
Армстронг се огледа притеснено:
— Не искам дори да говорим за това тук, може кабинетът да се подслушва.
— И ако е така?
— Ако е така и ако това, което казваш, е вярно, може да ни измете толкова бързо, че свят ще ти се завие. Така или иначе ще го направи.
— Може би. Но ако той е човекът, то тогава ще знае, че сме го усетили. А ако не е, ще ни се изсмее и аз изхвърчам от Специалното разузнаване. Във всеки случай, Робърт, не може да очисти всички китайци от полицията.
Армстронг го изгледа втренчено:
— Какво искаш да кажеш?
— Може би има някоя папка за него. Може би всеки китаец, с чин по-висок от ефрейтор, я е прочел.
— Какво?
— Я стига, Робърт, знаеш много добре, че китайците си умират да членуват в клубове. Може би има някоя папка, може…
— Искаш да кажеш, че сте организирани в братство? В тонг, в тайно общество? Триада в полицията?
— Казах, може би. Това са само догадки, Робърт. Казах вероятно и може би.
— Кой е Големият Дракон? Ти ли?
— Не съм казал, че има такава организация. Казах, може би.
— Има ли и други папки? Например за мен?
— Може би.
— И?
— И ако е имало, Робърт — каза нежно Брайън Куок, — щях да кажа, че си чудесен полицай, че си неподкупен, че си заложил много на фондовата борса, но си сбъркал и сега имаш нужда от някакви си двайсет хиляди, за да върнеш някои належащи дългове — и още няколко други неща.
— Какви други неща?
— Това е Китай, приятелю. Знаем почти всичко, което е свързано с quai loh. Принудени сме, за да оцелеем, не е ли така?
Армстронг го погледна особено:
— Защо досега не си ми казал нищо?
— И сега не съм ти казал нищо. Нищо. Казах „може би“ и повтарям — може би. Но ако всичко това е вярно… — Той му подаде папката и избърса потта от горната си устна. — Сам го прочети. Ако е вярно, значи наистина страшно сме загазили и ще трябва да работим много бързо. Това, което казах, бяха само предположения. Но не и за Крос. Слушай, Робърт, хващам се на бас хиляда срещу едно, че шпионинът е той.
10
За трети път Дънрос прочете съдържанието на синята папка. Беше я прочел веднага, щом му я донесоха, а след това още веднъж на път за двореца на губернатора. Той я затвори, а съзнанието му бе изцяло обсебено от прочетеното. Намираше се в работния си кабинет, на втория етаж на Грейт хаус, която бе кацнала на един хълм високо в планината Пийк. Еркерните прозорци с оловни рамки гледаха към облени в слънце градини, а под тях, далеч надолу се виждаха градът и огромното пристанище.
Старият стенен часовник — ветеран удари осем без четвърт.
„Още петнадесет минути и гостите ще пристигнат. Започва тържеството и всички ще вземем участие в нова игра на криеница. Или може би просто ще продължим старата.“
Стаята бе с висок таван, дъбова ламперия, тъмнозелени кадифени завеси и китайски копринени килимчета. Личеше, че е мъжка стая — удобна, стара, малко овехтяла и много обичана. Той дочу глухия звук от гласовете на прислужниците на долния етаж. Някаква кола се изкачи по хълма и отмина.
Телефонът иззвъня.
— Да? О, здравей, Клаудия.
— Още не съм се свързала с Цу-ян, тай-пан. Нямаше го в офиса му. Обаждал ли се е?
— Не, още не. Продължавай да го търсиш.
— Да. Ще се видим скоро. Довиждане.