— Това е само временно. В това отношение прилича изцяло на баща си, както и Ейдриън.
— Аз не съм с такъв отвратителен характер. А след като захванахме тази тема, моля се на Бога този път Ейдриън да си е намерила някое свястно момче, а не както обикновено измет! Кой е този, който ще дойде?
— Не знам, Йан. И аз за първи път чувам за него.
— Винаги намира адски неприятни типове. Вкусът й е направо ужасяващ… Помниш ли оня глупак с глава като пъпеш и ръце като на неандерталец, в който беше „лудо влюбена“? Нямаше още петнадесет години, а…
— Беше почти на шестнадесет.
— Как му беше името? А, да, Байрон. Мили Боже, Байрон!
— Настина нямаше нужда да заплашваш, че ще му откъснеш главата, Йан. Беше само една детска любов.
— Гадна, горилска любов — каза Дънрос още по-кисело. — Той беше една гадна горила… А помниш ли оня, другия, преди скапания Байрон — онова смахнато копеле… как се казваше?
— Виктор. Да, Виктор Хопър. Онзи, който… о, да, спомням си, онзи, който ме попита дали имам нещо против да спи с Ейдриън?
— Какво?
— О, да. — Тя му се усмихна невинно — тогава не ти казах… реших, че е по-добре да не ти казвам.
— Какво е попитал?
— Не се пали чак толкова, Йан. Това стана преди четири години. Казах му, че не може, поне за момента, че Ейдриън е едва на четиринадесет, но, разбира се, когато стане на двадесет и една, нямам нищо против. Той бе поредният, който се отказа още в началото.
— Боже Господи! Попитал те е дали мо…
— Поне ме попита, Йан! Все пак е нещо. Всичко това е съвсем нормално. — Тя стана, наля още шампанско в чашата му и малко в своята. — Остават ти само десетина години мъки, а след това ще дойдат и внуците. Честита годишнина и най-добри пожелания! — тя се засмя, чукна леко чашата му, отпи и му се усмихна.
— Права си както винаги — каза той и също й се усмихна с много топло чувство. „Толкова много години, хубави години. Имах късмет — помисли си той. — Да. Бях благословен в онзи първи ден“.
Беше топла, слънчева августовска утрин през 1940, по време на големите немски бомбардировки над Южна Англия, в базата на Кралските военновъздушни сили, в Бигин Хил, където той служеше, а тя — в Помощния дамски корпус и бе отскоро в базата. Бе осмият му ден на война, третият му полет за деня и първият му свален самолет. Неговият Спитфайър бе надупчен като решето от куршумите, част от крилото му липсваше, а опашката приличаше на дантела. По всички правила на съдбата той трябваше да бъде мъртъв, но не беше, за разлика от Месершмита и неговия пилот. Той се върна в базата, най-после в безопасност, кръвта му бушуваше, пиян от страх, срам и облекчение, че се бе върнал, а младежът в другата пилотска кабина, врагът, бе изгорял крещейки, докато самолетът му летеше надолу.
— Здравейте, сър — бе казала Пенелоуп Грей. — Добре дошъл у дома. — Заповядайте. — Тя му поднесе чаша горещ, сладък чай, без да каже нищо повече, въпреки че бе задължена веднага да започне да записва доклада му — служеше в свързочни войски. Не каза нищо. Усмихна се и зачака да слезе от небето на смъртта и да се върне отново към живота. Не й благодари, а само изпи чая — най-вкусният чай, който бе пил през живота си.
— Свалих един Месершмит — каза той, когато вече бе в състояние да говори, а гласът му трепереше също както и коленете. Не си спомняше как бе откопчал коланите си, нито как слезе от самолета, нито как се качи на камиона с другите оцелели. — Модел 109.
— Да, сър, командирът на ескадрилата Милър вече потвърди свалянето и ви моли да се подготвите, защото всеки момент трябва отново да излетите. Този път ще вземете Папа Майк Кило. Благодаря ви за свалянето, един дявол по-малко… о, как бих искала да можех да дойда с вас, за да ви помогна да избиете тези чудовища…
„Но те не са чудовища — мислеше си той. — Поне първият пилот и първият самолет, който той бе свалил, не беше — младеж като него, може би на неговата възраст, който е изгорял с крясъци, като пламнал падащ лист, а днес следобед или утре или скоро ще дойде неговият ред — те, врагът, са твърде много, а ние твърде малко.“
— Томи върна ли се? Том Лейн?
— Не, сър. Съжалявам. Командирът на ескадрилата каза, че лейтенант Лейн е бил свален над Доувър.
— Ужасно ме е страх, че ще изгоря, че ще полетя надолу — бе казал той.
— Точно вие няма да изгорите. Те няма да ви свалят. Сигурна съм. Не, сър, не и вие. Никога няма да успеят, никога.