Колкото до татуировката, до няколко часа щяха да са наясно.
Самолетът на Сам се приземи на летището в Лос Анджелис в 12:35. Тя нае кола и се отправи на юг към Лонг Бийч. Трафикът по магистрала 405 беше типичният за работен ден. Тя се обади на Дженифър. Агентката отговори още след първото позвъняване.
— Здрасти, Дженифър, Сам се обажда. Научи ли нещо?
— Всъщност, да. Татуировката не ни върши работа. Нашият човек работи на нефтена платформа шест месеца в годината. През последните три седмици е бил там.
— Ясно. Нещо ново за отвличането?
Дженифър се поколеба и Сам настръхна.
— Снощи Белинда е била отведена от дома й — каза агентката.
— Белинда Парсън? — Пулсът на Сам се ускори.
— Същата. Никакви контакти, никакви следи, само бележка с почерка на Слейтър, оставена на скрина: „Признай си, дрисльо“. Кевин го прие много навътре.
Сам вече мислеше усилено. Разбира се! Отвличането на Белинда щеше да привлече вниманието на медиите към семейството на Кевин.
— Медиите научиха ли вече?
— Да. Но ги държим встрани от Бейкър стрийт с твърдението, че присъствието им може да провокира Слейтър. Всички са се вкопчили в този случай. През последния един час съм се занимавала с уреждане на въпросите между агенциите. Бюрокрацията направо ме подлудява. Милтън е бесен, БАТО иска всички улики от Куантико — пълна каша. Междувременно тъпчем на едно място.
Гласът на Дженифър звучеше уморено. Сам натисна спирачките и намали зад един пикап, чийто ауспух бълваше черен пушек.
— Как е той?
— Кевин ли? Няма никаква представа. Преди два часа го оставих у тях да спи. Бог ми е свидетел, всички имаме нужда от почивка.
Сам изпревари пикапа.
— Имам някои идеи, Дженифър. Има ли някакъв шанс да се видим по-скоро?
— Какво имаш предвид?
— Аз… Не мога да ти обясня по телефона.
— Ела в управлението. Ще чакам тук, стига нещо да не се обърка.
— Добре. Но първо трябва да свърша нещо.
— Ако разполагаш с информация, която е от решаващо значение за случая, очаквам да я споделиш с мен. Моля те, Сам, имам нужда от всякаква помощ.
— Обещавам, че ще ти се обадя веднага щом науча нещо.
— Сам, моля те, какво си си наумила?
— Ще ти се обадя — отвърна Сам и затвори.
Без доказателства страховете й щяха да си останат просто параноя, проявявана от близък приятел, отчаяно търсещ отговори. Но ако беше права? Бог да им е на помощ. Бог да е на помощ на Кевин.
Тя шофираше на юг, прехвърляйки фактите в главата си. Слейтър се намираше в Ню Йорк по същото време, когато и тя бе там. Слейтър я познаваше; малка подробност, която беше укрила от КБР. Доколкото познаваше Роланд, той веднага щеше да й отнеме случая.
Слейтър беше обсебен от миналото на Кевин; Слейтър беше момчето; Сам никога не беше виждала момчето; всички гатанки бяха свързани с противоположности; заедно с всяка една той искаше изповед. Слейтър се опитваше да накара Кевин да се върне в миналото си. Кой беше Слейтър?
Полазиха я студени тръпки.
Саманта се приближи до къщата на Кевин от запад, паркира на две пресечки от нея и продължи пеша, като внимаваше да оставя високите дворни огради между себе си и черната кола, паркирана на улицата. Трябваше да го направи без да вдига шум, а последното нещо, което искаше, бе да събуди Кевин, ако той спеше.
С приближаването към дома му ужасът в гърдите й нарастваше. Идеята, че Кевин наистина може да е Слейтър, отказваше да напусне измореното й съзнание.
Трябваше да изчака агента, който пазеше пред къщата, да се обърне на другата страна, преди да притича от съседската ограда до задния двор на Кевин. Стигна до плъзгащата се стъклена врата и коленичи, за да може оградата да я прикрие от погледа на агента. Работейки с наведена глава, тя пъхна една тънка фиба в ключалката и я отключи колкото се може по-бързо, предвид неудобното положение, в което се намираше. Избърса капка пот от бузата си, погледна отново към черната кола, леко плъзна стъклената врата встрани и се шмугна зад спуснатите щори. Протегна ръка и затвори вратата.
Ако я бяха видели, досега да бяха изтичали насам. Явно не бяха.
Сам огледа къщата. Един голям плакат с туземка по бански, която върви по бял плаж обявяваше Нова Зеландия за обещания рай. Скъпи Кевин, твърде много искаш. Трябваше още когато бяхме деца да се досетя колко дълбоко си наранен. Защо го криеше от мен? Защо не ми каза?