Когато го приближаваха коли или пешеходци, той или сменяше посоката, или преминаваше от другата страна на улицата. В най-добрия случай само навеждаше ниско глава. Ако можеше да си позволи прекия маршрут, щеше да съкрати времето наполовина.
Но Слейтър беше казал: „сам“, което означаваше да избягва правоохранителните органи на всяка цена. Този път Дженифър щеше да бъде принудена да изкара полицаите на улицата. Щеше отчаяно да се опитва да го намери преди Слейтър, защото знаеше, че Кевин няма никакви шансове срещу него.
Кевин също го знаеше.
Той тичаше, макар да бе наясно, че няма как да се изправи срещу Слейтър и да оцелее. Белинда щеше да умре; той щеше да умре. Но нямаше друг избор. Въпреки вярата му, че ще се освободи, през последните двайсет години той всъщност не беше напускал този зандан. Но вече край. Щеше да се изправи срещу Слейтър и да загине или да оживее, опитвайки се за последен път да достигне свободата.
Ами Дженифър? Ами Сам? Щеше да ги изгуби, нали? Най-хубавите неща в живота му — единствените, които имаха значение — щяха да му бъдат отнети от Слейтър. И ако този път успееше да се откачи от него, мъжът отново щеше да се върне и да го преследва. Не, този път трябваше да сложи край веднъж и завинаги. Трябваше да убие или да бъде убит.
Кевин преглътна тежко и се затича през нищо неподозиращите жилищни квартали. В небето бучаха хеликоптери. Той не можеше веднага да различи полицейските от останалите, затова се криеше от всички, което го забавяше още повече. Единайсет полицейски коли пресичаха пътя му, принуждавайки го всеки път да поема в друга посока. Тичаше вече час, а все още не бе изминал и половината път дотам. Изпъшка и увеличи темпото. Часовете станаха два. С всяка стъпка решителността му нарастваше, докато вече почти усещаше вкуса на омразата си към Слейтър, медния вкус на кръв върху пресъхналия си език.
Районът със складовете изникна пред очите му без предупреждение. Тичането му премина в по-бавен ход. Мократа му риза беше залепнала за тялото му. Сърцето му туптеше силно както от нерви, така и от изтощение.
Часът беше пет. Слейтър им беше дал шест часа. Три плюс три. Върховата точка в тази извратена игра на тройки. Сигурно целият град вече се беше впуснал да намери Белинда преди крайния срок девет часа. ФБР беше изслушало записите от къщата и заедно със Сам бяха насочили обединените си усилия към разгадаването на шифрованото съобщение на Слейтър. Знаеш как, Кевин. Тук долу е тъмно.
Дали Сам ще се сети? Той никога не й беше разказвал за това място.
Кевин прекоси железопътната линия и се шмугна сред рядката горичка от дървета, която стигаше до покрайнините на града. Близо. Толкова близо.
Ти ще умреш, Кевин. Имаше усещането, че хиляди иглички боцкат кожата му. Спря се и се огледа. Шумът на града звучеше толкова отдалеч. Чуруликаха птици. Едно гущерче се стрелна по мъртвите листа, спря се, за да го огледа с изпъкналите си очички и след това побягна към близките камънаци.
Кевин продължи да върви напред. Ами ако беше сбъркал? Естествено, мястото можеше да е и складът, където беше заключил момчето — там беше тъмно. Но Слейтър предпочиташе да действа по-подмолно. И без това ченгетата веднага щяха да напъплят мястото. Не, не можеше да е там.
Той забеляза през дърветата старата барака и се спря. Малкото останала боя по дървените стени беше избеляла през годините. Изведнъж Кевин изпита съмнение, че ще успее да се справи. Слейтър можеше да се крие зад някое от дърветата и да го наблюдава. Ами ако побегне и Слейтър изскочи от скривалището и го застреля? Не можеше да извика помощ — беше захвърлил телефона в уличката зад един денонощен магазин на осем километра оттук.
Нямаше никакво значение. Трябваше да го направи. Пистолетът му убиваше на корема, където го беше преместил, след като изръби гърба му. Той го докосна над ризата. Дали да не го извади още сега?
Измъкна го от колана и тръгна напред. Бараката се издигаше спокойно пред него, малко по-голяма от външна тоалетна. Като дишаше умишлено през носа, Кевин се приближи към задната врата, без да сваля поглед от дъските, от процепите между тях, търсейки признаци на движение. Каквото и да е.
Ти ще умреш тук, Кевин.
Той се промъкна до вратата. Остана за миг пред нея, треперейки целият. Отдясно се виждаха дълбоки следи от гуми. Ръждясалият катинар висеше от резето. Отворен. Той винаги стоеше заключен.
Кевин го свали от резето и го остави на земята. Сложи ръка на бравата и леко натисна. Вратата изскърца. Той се спря. През малкия процеп се виждаше пълният мрак, който цареше във вътрешността.