Кучешката колибка се намираше там, където си беше стояла винаги, в задния ляв ъгъл. В другия ъгъл се издигаше малка барачка, неизползвана и плачеща за боядисване. Пепелта се беше натрупала пред вратата й.
Кевин стъпи върху втвърдената пепел и хукна през двора към кучешката колиба. Оставаше му по-малко от минута. Отпусна се на едно коляно, надникна вътре и беше възнаграден с изръмжаване.
— Спокойно, Деймън. Това съм аз, Кевин. — Старият черен лабрадор беше изкуфял и сприхав, но незабавно разпозна гласа на Кевин. Той изскимтя и изкуцука навън. Към каишката му беше прикачена верига.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита настоятелно Белинда.
— Добро момче. — Кевин завря главата си в старата кучешка колиба и се взря с присвити очи в здрача. Не се виждаше никаква бомба. Изправи се и обиколи малката колибка.
Нищо.
— Какво прави той, Принцесо?
При звука на чичовия му глас, Кевин се обърна към къщата. Юджийн стоеше на задната врата и го гледаше втренчено. Носеше обичайните си ботуши в английски стил и панталони за езда, комплектувани с тиранти и барета. Според Кевин кльощавият мъж приличаше повече на жокей, но в очите на Белинда той беше принц. Беше носил все същия костюм през последните десет години. Преди това се обличаше като Хенри V, което караше дребничкия мъж да изглежда непохватен и тромав.
Белинда стоеше до къщата и наблюдаваше Кевин с бдителни очи. Щорите на прозореца до нея, където се намираше някогашната стая на Кевин, се повдигнаха. Боб надникна навън. През тези три чифта очи миналото се взираше в него.
Той погледна към часовника си. Трийсет минути бяха минали и заминали. Наведе се и потупа кучето по главата.
— Добро момче.
После го пусна от каишката, хвърли веригата настрани и тръгна обратно към вратата.
— Какво си мислиш че правиш в моя дом? — попита Белинда.
— Реших, че няма да е зле да се поразходи малко.
— Дойде чак дотук, за да пуснеш стария кьорчо от веригата му? За каква ме вземаш? Да не ме мислиш за идиотка? — Тя се обърна към кучето, което вървеше по петите на Кевин. — Деймън! Марш в колибата! Марш!
Кучето се спря.
— Недей просто да стоиш там, Юджийн! Оправи се с това животно!
Юджийн веднага се оживи, пристъпи към кучето и протегна кльощавата си ръка.
— Деймън! Лошо куче! Марш обратно! Марш в колибата.
Кучето го гледаше безизразно.
— Опитай с треньорския си акцент — каза Белинда. — Вкарай малко властност в гласа си.
Кевин ги гледаше. Отдавна не ги беше виждал такива. Бяха се потопили изцяло в ролите си. За тях той не съществуваше. Трудно му беше да повярва, че е израснал заедно с тези двамата.
Юджийн се изпъна в цял ръст, колкото и дребен да беше той, и се изпъчи.
— Марш, куче! Връщай се в колибата или ще заиграе камшикът! Марш оттук! Марш оттук веднага!
— Недей просто да стоиш там; тръгни към него, сякаш наистина възнамеряваш да го направиш! — сопна му се Белинда. — И няма да е зле да му изревеш нещо!
Юджийн се приведе и направи няколко решителни крачки към кучето, ръмжейки като мечка.
— Не, не като животно, идиот такъв! — извика Белинда. — Изглеждаш като пълен глупак! Той е животното; ти си господарят. Дръж се като такъв. Изреви му като човек! Като господар!
Юджийн отново се изпъна и протегна ръка, озъбвайки се.
— Марш в клетката, паразит такъв! — изрева прегракнало той.
Деймън изскимтя и побягна обратно към колибката си.
— Ха! — Юджийн се изправи триумфиращо.
Белинда запляска с ръце и се изкиска доволна.
— Виждаш ли? Не ти ли казах? Принцесата знае…
Изведнъж приглушена експлозия повдигна колибката на трийсетина сантиметра във въздуха, след което отново я стовари на земята.
Четиримата стояха неподвижно — Белинда до ъгъла, Боб на прозореца, Юджийн до вратата, а Кевин насред двора, втренчени недоверчиво в димящата кучешка колибка.
Кевин не можеше да помръдне. Деймън?
Белинда пристъпи напред и се спря.
— К… какво беше това?