Това наистина се случва, Кевин. Някой се кани да разкрие всичко пред света. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Зората и нощта. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. В предишния му живот кучето му беше приятел, но накрая смъртта развали всичко. Но имаше и нещо друго. Нещо, което Слейтър искаше от него да признае; нещо, свързано с нощта и зората, с живота и смъртта. Но какво?
Кевин удари с юмрук по волана. Какво, какво?
„Какво момче?“, беше попитал Слейтър. Какво момче? Значи той не беше момчето?
Мили боже… Мили боже… Мили боже какво? Не можеше да се сети дори за молитвата. Облегна глава назад и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Саманта. Саманта. — Тя ще знае какво да направи. Кевин затвори очи.
Кевин беше единайсетгодишен, когато за пръв път видя момчето, което искаше да го убие.
Двамата със Саманта бяха станали най-добри приятели. Онова, което превръщаше тяхното приятелство в нещо специално, бяха нощните им обиколки, които те пазеха в тайна. От време на време той виждаше и други деца, но никога не разговаряше с тях. Майка не харесваше това. Но доколкото знаеше, тя така и не разкри малката му тайна за прозореца. Всеки път, когато той се измъкваше навън, за да се види с нея — когато планираха предварително срещата си, или когато Сам просто идваше и почукваше по прозореца, а понякога дори когато самият той излизаше и почукваше по нейния прозорец.
Той никога не разказа на Сам какво се случва в къщата. Искаше, разбира се, но не можеше да й каже, макар че не беше сигурен дали не се досеща. Времето, което прекарваше с нея, беше специално, защото то бе единствената част от живота му, която не беше свързана с къщата. И той предпочиташе да си остане такава.
В частното училище, което посещаваше Сам, имаше часове целогодишно, затова тя беше винаги заета през деня, но Кевин и без това не можеше да се измъква навън денем. Майка щеше да го усети.
— Защо никога не искаш да играеш в парка? — попита го веднъж Сам, след като дълго се бяха разхождали по поляната. — С Томи и Линда ще си паснете много добре.
Той сви рамене.
— Просто не искам. Те ще се раздрънкат.
— Можем да ги накараме да се закълнат да не го правят. Те ме харесват; ще обещаят да си мълчат. Биха могли да влязат в клуба ни.
— И без тях сме си добре, нали? Защо са ни?
— Ами трябва да започнеш да се срещаш и с други хора, Кевин. Нали се сещаш, вече си голям. И без това не разбирам защо майка ти не ти позволява да излизаш да си играеш навън. Това си е доста гадно…
— Не говори така за нея!
— Ами гадно си е!
Кевин наведе глава, усещайки, че се задушава. Известно време стояха мълчаливо.
Сам сложи ръка на рамото му.
— Съжалявам.
Начинът, по който го каза, го просълзи. Саманта беше толкова специална.
— Съжалявам — повтори тя. — Все пак това, че е различна, не означава, че е гадна. Различни хора — различни идеали, нали?
Той я погледна неуверено.
— Така се казва. — Тя избърса сълзата, която се беше процедила от едното му око. — Добре поне че майка ти не е от онези родители, които тормозят децата си. Чувала съм баща ми да говори за такива неща. — Тя потрепери. — Някои хора са ужасни.
— Мама е принцеса — каза меко Кевин.
Тя се усмихна учтиво и кимна.
— Никога не те е удряла, нали, Кевин?
— Да ме удря ли? Че защо?
— Не е, нали?
— Никога! Изпраща ме в стаята ми и ме кара да си чета книгите. Това е всичко. Защо изобщо човек трябва да удря някой друг?
— Не всички са мили като теб, Кевин. — Сам го хвана за ръката и двамата започнаха да вървят. — Мисля, че баща ми знае за нас.
Кевин се отдръпна.
— Какво?
— Зададе ми някои въпроси. От време на време мама и татко говорят за твоето семейство. Все пак той е ченге.
— Ти… каза ли му нещо?
— Разбира се, че не. Не се тревожи. Тайната ти е на сигурно място.
Двамата продължиха да вървят, хванати за ръце.
— Харесваш ли Томи? — попита Кевин.
— Томи ли? Разбира се.
— Имам предвид той… нали се сещаш…