Минаха три нощи, преди Кевин отново да види момчето — този път на поляната, докато се прибираше у дома. В първия момент помисли, че някое куче или друго животно е изтичало да се скрие зад дърветата, но след като се изкатери в леглото си, се запита дали не е било момчето. Ами ако отново е ходил да шпионира Сам? Половин час се въртя в леглото си, преди да реши, че трябва да се върне и да провери Сам. Ако не го направеше, нямаше да може да затвори очи.
За пръв път му се случваше да излиза отново в една и съща нощ — очарователният принц бдеше над своята дама, която се намираше в опасност. Всъщност не очакваше да види нищо.
Той надникна над оградата към задния двор на Сам и се вцепени. Момчето! Беше там и отново надничаше в прозореца на Сам! Беше изчакал Кевин да се прибере и отново се бе промъкнал да я шпионира!
Кевин клекна и се опита да успокои дишането си. Трябваше да направи нещо! Но какво? Ако извика и после побегне, момчето щеше да го настигне. Но поне щеше да го подплаши. Или можеше да хвърли камък. Не. Ами ако счупи прозореца на Сам?
Той бавно се надигна, за да погледне отново. Момчето правеше нещо. Беше прилепил лицето си към прозореца и… го движеше в кръг. Какво ли правеше? Кевин примигна. Да не би…? По гърба му премина ледена тръпка. Момчето бавно облизваше прозореца на Сам.
Кевин усети как главата му се издува. Дали беше от гняв или просто чист ужас, не можеше да каже със сигурност, но той събра смелост и извика:
— Хей!
Момчето се обърна. Двамата се втренчиха един в друг и останаха така една дълга, безмълвна минута. Момчето пристъпи напред и Кевин побягна. Стрелна се през поляната, размахвайки кльощавите си ръце и крака максимално бързо. Прескочи оградата, изкатери се до спалнята си и затвори прозореца, уверен, че е вдигнал такъв шум, че е събудил всички в къщата.
Десет минути по-късно всички продължаваха да спят в пълна тишина. Но Кевин не можеше да затвори очи. В малката стая се чувстваше като в капан. Какво ли правеше момчето? Всяка нощ ли дебнеше Сам? Всяка, нали? Кевин го беше засичал само два пъти, но нямаше как да знае от колко време шпионира Сам.
Мина един час, но Кевин не можеше да затвори очи, камо ли да заспи. Тогава чу почукване по прозореца си. Рязко седна в леглото си. Сам! Изпълзя на колене и повдигна щората.
Момчето седеше до задната ограда, виждаха се главата и раменете му. Гледаше право в Кевин и си подхвърляше нещо. Нож.
Кевин пусна щората и се шмугна под завивките. Лежа, треперейки, в продължение на два часа, преди да се осмели отново да надникне, много предпазливо, като едва повдигна щората. Момчето беше изчезнало.
Следващите три дни се източиха кошмарно бавно. Всяка нощ той надничаше през прозореца по стотина пъти. Всяка нощ в задния двор се виждаха единствено кучешката колиба и бараката. Всяка нощ той се молеше отчаяно Сам да го посети. Тя му беше казала, че ще ходи на лагер, но той не можеше да се сети кога би трябвало да замине. Тази седмица ли беше?
Четвъртата нощ вече не издържа. Близо час обикаля напред-назад из стаята си, като на всеки няколко минути надничаше през прозореца. След това реши, че ще отиде да види Сам, преди тревогата да го убие.
Измина разстоянието до къщата й за половин час, използвайки дърветата на поляната за прикритие. Нощта беше тиха. Когато най-накрая подаде глава над тяхната ограда, стаята й беше тъмна. Огледа двора. Момчето го нямаше. Сам беше изчезнала, както и момчето.
Тогава облекчено приседна на земята до оградата. Сигурно беше отишла на лагер. Може би момчето я беше последвало там. Не. Това беше глупава мисъл. Как би могло едно момче да последва някакво момиче чак до лагера?
Кевин се върна на поляната и тръгна към къщи, като за пръв път от близо седмица се чувстваше спокоен. Може би момчето се беше преместило. Може би беше намерило нещо друго, с което да ангажира ненормалното си малко мозъче.
А може би се беше промъкнал в стаята на Сам и я беше убил.
Кевин се сепна. Не. За това щеше да се разчуе. Баща й е полицай и…
В главата му се удари някакъв тъп предмет и той залитна. От устата му се откъсна тих стон. Нещо се уви около гърлото му и го дръпна нагоре.