— Идвам.
Той приближи око до шпионката, погледна навън, видя, че е Саманта и отключи вратата. Бяха изминали десет години, откакто я беше целунал по бузата и й беше пожелал успех в покоряването на големия лош свят. Косата й беше руса и дълга; сините й очи блестяха като звезди. Лицето й винаги изглеждаше така, сякаш се беше гримирала, макар тя да не използваше никаква козметика. Розови очертани скули и меки пухкави устни, извити вежди и леко чип нос. Най-красивото момиче, което беше виждал някога. Не че беше виждал много през онези години.
Кевин завъртя дръжката и отвори вратата. Саманта стоеше под светлината на външната лампа, облечена с дънки и усмихната. Откакто беше заминала, той не спираше да мисли за нея, но въобще не беше подготвен да я види изправена пред него от плът и кръв. През последните пет години беше виждал много момичета, но Сам си оставаше най-красивата. Без изключение.
— Няма ли да ме поканиш вътре, страннико?
— Да. Извинявай, разбира се! Влез, влез!
Тя мина покрай него, остави чантата си и го погледна. Той затвори вратата.
— Леле, колко си пораснал — каза тя. — Понаправил си мускули.
Той се ухили и прокара ръка през косата си.
— Сигурно.
Беше му трудно да не се вторачва в очите й. Те бяха с онзи наситен цвят, който сякаш поглъщаше всичко, в което се взреше — блестящи и дълбоки, и обсебващи. Като че ли грееха със собствена светлина, а не с отразената от лампата. Нямаше мъж или жена, които да погледнат Саманта в очите и да не си помислят, че Бог наистина съществува. Главата й стигаше до брадичката му и тя стоеше там, грациозна и нежна. Това беше Саманта, най-добрата му приятелка. Единствената му истинска приятелка. Докато я гледаше, си мислеше как беше успял да оцелее без нея през последните десет години.
Тя пристъпи напред.
— Прегърни ме, рицарю мой.
Той се засмя на обръщението от детството им и я прегърна силно.
— Толкова се радвам да те видя, Саманта.
Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. С изключение на онази единствена целувка, когато бяха на единайсет, отношенията помежду им бяха останали платонически. Никой от тях не искаше романтична връзка. Те бяха другари, най-добри приятели, почти като брат и сестра. Не че мисълта за нещо повече не му беше минавала през ума; просто приятелството винаги го беше привличало повече. Тя винаги бе дамата в беда, а той рицарят в блестящи доспехи, макар и двамата да бяха наясно, че всъщност тя го беше спасила. Дори сега, независимо от факта, че отново му се беше притекла на помощ, двамата напълно естествено влязоха в някогашните си роли.
Сам сложи ръце на хълбоците си и се обърна към всекидневната.
— Виждам, че харесваш туристическите плакати.
Кевин се приближи до нея и се ухили смутено. Стига си чеса главата; тя ще си помисли, че си куче. Той свали ръцете си и започна да потропва с десния си крак.
— Някой ден бих искал да ги посетя всичките. Така все едно гледам към света. Напомнят ми, че има нещо повече. Никога не ми е харесвало чувството да бъда затворен.
— Харесва ми! Е, ти стигна далеч. А аз знаех, че ще успееш, нали? Просто трябваше да се отървеш от майка си.
— Леля — поправи я той. — Тя никога не ми е била майка.
— Леля. Признай си, че скъпата леля Белинда ти донесе повече вреди, отколкото ползи. Кога я напусна?
Той мина покрай нея и влезе в кухнята.
— Когато станах на двайсет и три. Нещо за пиене?
Тя го последва.
— Благодаря. Останал си в онази къща пет години, след като си тръгнах?
— Боя се, че да. Трябваше да ме вземеш със себе си.
— Справил си се сам — така е по-добре. Я се погледни, вече имаш университетска степен и си в семинарията. Впечатляващо.
— А ти се дипломира с почести. Много впечатляващо. — Той извади едно безалкохолно от хладилника, отвори кутийката и й я подаде.
— Благодаря — каза тя. — За комплимента. — Намигна му и отпи. — И за питието. Колко често се връщаш там?
— Къде? В къщата ли? Колкото се може по-рядко. Предпочитам да не говоря за това.
— Според мен случващото се е свързано с това, не мислиш ли?
— Възможно е.
Саманта остави кутийката на плота и го погледна, като лицето й изведнъж придоби сериозно изражение.