— Някой те следи. И доколкото разбирам, следи и мен. Убиец, който използва гатанки и който е избрал нас двамата по някакви си негови причини. Отмъщение. Омраза. Основните мотиви. Не можем да загърбим миналото.
— Точно в десетката.
— Разкажи ми всичко.
— Като започна…
— Като започнеш с телефонното обаждане в колата ти. — Тя тръгна към входната врата.
Кевин я последва.
— Къде отиваш?
— Отиваме двамата. Хайде да се повозим. Той очевидно подслушва къщата ти — нека направим живота му малко по-интересен. Ще вземем колата ми. Да се надяваме, че все още не се е добрал до нея.
Двамата седнаха в бежовия седан и Саманта подкара колата.
— Така е по-добре. Сигурно използва лазери.
— Всъщност мисля, че си права — каза Кевин.
— Той ли ти го каза?
— Нещо такова.
— Дай ми всички подробности, Кевин. Не ме интересува колко са незначителни, не ме интересува дали си ги казал на ченгетата, не ме интересува колко смущаващо или глупаво, или щуро звучи, искам да знам всичко.
Кевин изпълни молбата й с желание, със страст, сякаш това бе първата му истинска изповед. Сам шофираше без посока и често го прекъсваше, задавайки му въпроси.
Кога за последен път остави колата си незаключена?
Доколкото си спомням, никога.
Заключваш ли колата си, когато я оставяш в гаража?
Не.
Кимване. Полицията намери ли часовников механизъм?
Доколкото той знае, не.
Намерил си панделката зад лампата?
Да.
Слейтър Сам ли ме нарича, или Саманта?
Саманта.
Мина цял час, през който бяха възстановили всички възможни подробности от събитията през деня, включително информацията, която беше укрил от Милтън. Всичко, освен предположението му, че Слейтър може да е момчето. Той така и не разказа на Сам цялата истина за момчето и сега също не умираше от нетърпение да го направи. Ако Слейтър не беше момчето, а той твърдеше, че не е, значи нямаше нужда да ровят в миналото.
— Колко време можеш да останеш? — попита я Кевин, след като се бяха умълчали.
Тя го погледна с престорено свенлива усмивка.
— Голямото момче има нужда от помощта на момиче?
Кевин се ухили смутено. Въобще не се беше променила.
— Оказва се, че момичетата играят много важна роля в живота ми.
Тя повдигна вежди.
— Дадоха ми една седмица, за да си разопаковам багажа и да се нанеса. Кухнята ми е пълна с кашони. Случаят, който ми възложиха, когато пристигнах преди два месеца, беше сравнително лесен, но нещата се запекоха напоследък. Няма да се изненадам, ако ме извикат обратно по спешност.
— Калифорнийското бюро за разследване, а? Голяма промяна след Ню Йорк.
— Всъщност не, освен че съм на ново място. Успях да направя едно-две неща както трябва и шефът на отдела за момента с впечатлен от работата ми, но тепърва ще трябва да се доказвам. Същото беше и в ЦРУ, преди да се прехвърля на тази работа.
— КБР, ЦРУ — взех да се обърквам — каза Кевин. — Доволна ли си от промяната?
Тя го погледна и се ухили.
— По-близо съм до теб, нали?
Той кимна и смутено се извърна.
— Нямаш представа колко съм щастлив. Наистина.
— За нищо на света не бих го пропуснала.
— Не можеш ли да пуснеш някои връзки? — Той се обърна към нея. — Да ги убедиш да те оставят тук?
— Защото те познавам?
— Защото вече си замесена. Той те познава, за бога!
— Нещата не стават така. Ако не друго, това ще бъде повод за тях да ми отнемат случая. — Тя зарея поглед, потънала в мислите си. — Не се тревожи. Никъде няма да отида. КБР има няколко отдела, грубо стотина агенти. Моят отдел е уникален — повечето агенти не са го и чували. Ние работим извън системата, технически сме част от Бюрото, но сме под юрисдикцията на министъра на правосъдието. Занимаваме се с по-трудните случаи. Разполагаме с по-голяма свобода на действие и отговорност. — Тя го погледна. — Ти, скъпи мой, определено си част от тази отговорност. Повече, отколкото можеш да предположиш.
Кевин погледна през прозореца. Тъмно. Слейтър се криеше някъде там. Може би точно в този момент ги наблюдаваше. Усети как го побиват тръпки.
— И така. Какво мислиш?
Сам паркира до тротоара на една пресечка от къщата на Кевин.