— Разбира се.
Той я погледна отчаяно.
— Не се тревожете, Кевин. Ще се справим.
— Надявам се да оцелеем. — Той се ухили нервно.
Тя постави ръката си върху неговата.
— Ще оцелеем, повярвайте ми. — Някога беше казала същото на Рой, за да го успокои. Дженифър отмести ръката си.
Двамата се гледаха известно време. Кажи нещо, Дженифър.
— Не забравяйте, че той иска игра. И ние ще му я осигурим.
— Добре.
Тя го остави да стои до входната врата без капчица самоувереност в позата. Повярвай ми. Замисли се дали да не остане, докато дойдат техниците, но трябваше да се върне, за да прегледа уликите. Веднъж вече беше приклещила Гатанката в ъгъла, преди той да тръгне след Рой, и го беше постигнала чрез внимателен анализ на уликите. Най-добре си вършеше работата, когато ровеше из ума на престъпниците, а не като държеше ръцете на жертвите.
Но от друга страна Кевин не беше обикновена жертва.
Кой си ти, Кевин? Какъвто и да беше, харесваше й.
9.
Кевин никога не се беше чувствал комфортно край жени — Сам настояваше, че е заради майка му — но Дженифър изглеждаше различна. Той знаеше, че професията й предполагаше да поражда доверие, но в очите й откри не само професионален интерес. Видя истинска жена, която се тревожеше за него повече, отколкото изискваше работата й. Не беше сигурен как се отразява това на способностите й на следовател, не беше сигурен, че може да се довери на искреността й.
За съжаление това по никакъв начин не подсили увереността му.
Отиде до телефона и набра номера на Саманта. Тя вдигна на петото позвъняване.
— Сам.
— Здравей, Сам. ФБР току-що си тръгна.
— И?
— Всъщност нищо ново. Тя смята, че е Гатанката.
— Тя?
— Агентката. Дженифър Питърс.
— Чувала съм за нея. Виж, има вероятност да се наложи да летя за Сакраменто днес. Всъщност колегата от офиса е на другата линия. Може ли да ти се обадя след малко?
— Всичко наред ли е?
— Изчакай няколко минути и ще ти обясня всичко, става ли?
Той затвори и погледна часовника. 8:47. Къде беше полицията? Провери миялната машина. Наполовина пълна. Сипа малко препарат и я включи. Щеше да мине цяла седмица, докато я напълни съвсем, а дотогава тя щеше да започне да мирише на вкиснало.
Слейтър щеше да има с какво да се занимава; което беше добре. Със Сам, Дженифър и полицията в Лонг Бийч Кевин щеше да е в безопасност. Той отиде до хладилника.
Дженифър смята, че съм приятен. Не ми пука дали съм приятен — искам да съм жив. И нямам нищо против Слейтър да е мъртъв. Това приятна мисъл ли е? Когато някой разпространява клюки не е ли неприятен? Епископът клюкари, значи не е приятен. Кевин въздъхна. Ето че отново си бърборя несвързано, а светът около мен се взривява. Какво би казал психиатърът за това?
Не знам защо го правя, докторе, но започвам да си мисля за разни странни неща в най-неподходящия момент.
Така правят всички мъже, Кевин. Всички мъже. Не и жените, разбира се. Жените се оказват по-интелигентният или поне по-стабилният от двата пола. Предай им цялата власт и ще се събудиш със запълнени дупки по улиците, нещо, което трябваше отдавна да бъде направено. Ти си просто един мъж, който се опитва да намери своя път в един луд свят, който полудява все повече. Ще завършим този разговор следващия път, ако пуснеш един чек в ей онази кутия. Този път е двеста долара. Децата ми се нуждаят…
Кевин трепна. Не си спомняше да е отварял хладилника, но сега, когато стоеше пред отворената врата, в очите му се наби бутилката с мляко. Някой беше написал с черен маркер върху нея една голяма тройка и три думи:
3
Толкова е тъмно.
Слейтър!
Кевин пусна вратата и отстъпи назад.
Кога? Кое е толкова тъмно? Хладилникът ли е толкова тъмен? Това нова гатанка ли беше? Трябваше да каже на Дженифър! Не, на Саманта. Трябваше да каже на Сам!
Усети как ужасът се просмуква в костите му. Къде беше толкова тъмно? Мазето. Момчето! Той стоеше неподвижно, неспособен да си поеме дъх. Думите започнаха да кръжат пред очите му. Толкова е тъмно.
Мили боже, наистина беше момчето!
Вратата сама се затвори. Той отстъпи към стената. Но нали Слейтър беше казал, че не е момчето! „Какво момче?“, беше попитал той.