Вратата се отвори рязко.
— Кевин? — Сам влетя в коридора.
Той се обърна.
— Имам шейсет минути.
— Или какво?
— Нова бомба.
Тя пристъпи към него и го хвана за ръцете.
— Добре. Слушай ме внимателно, трябва да обмислим всичко. — Тя леко измъкна телефоните от ръцете му и го хвана за раменете. — Чуй ме…
— Трябва да се обадим на ФБР.
— Ще се обадим. Но първо искам да ми кажеш какво ти каза. Искам да чуя всичко дума по дума.
— Знам кой е Гатанката.
Тя го погледна зашеметена.
— Кой?
Кевин се отпусна тежко върху стола.
— Момчето.
— Мислех, че ти е казал, че не е момчето.
Умът на Кевин заработи на бързи обороти.
— Каза: „Какво момче?“. Не ми каза, че не е момчето. — Той изтича до хладилника, отвори вратата, извади шишето с мляко и го тръсна върху кухненския плот.
Тя впери поглед в плътните печатни букви. Очите й се местеха от тях към Кевин и обратно.
— Кога…
— Бил е тук снощи.
— Толкова е тъмно. Кое е толкова тъмно?
Кевин започна да обикаля из кухнята, като разтъркваше с ръка темето си.
— Кажи ми, Кевин. Просто ми кажи. Времето ни изтича.
— Баща ти накара момчето да се махне, но то се върна.
— Какво имаш предвид? Повече не го видяхме!
— Аз го видях! Две седмици по-късно ме спипа, докато идвах към вас. Каза, че смята да те нарани. Както и мен. Побягнах и по някакъв начин… — В гърдите му бушуваха емоции. Той погледна към часовника. 9:02. — Някак си се озовахме в мазето на един от складовете. Дори не помня кой. Заключих го вътре и избягах.
Тя примигна.
— Какво?
— Трябваше да го направя, Сам! — В гласа му се промъкна отчаяние. — Щеше да те убие! Както и мен!
— Всичко е наред. Спокойно, Кевин. Ще поговорим за това по-късно, става ли? А сега…
— Това е грехът, който иска да призная. Аз го оставих да умре в тъмното.
— Но той не е умрял, нали? Ясно е, че е жив. Никого не си убил.
Той се спря. Но разбира се! Споменът за онази тъмна нощ проблесна в съзнанието му. Освен ако Слейтър не е момчето, а някой, който знае за инцидента, психопат, който по някакъв начин е научил истината и е решил, че Кевин трябва си плати.
— Все пак аз заключих момчето в мазето и го оставих да умре там. Умишлено. Това е същото, като да съм извършил убийство.
— Не можеш да си сигурен, че случващото се има връзка с онзи случай. Ще трябва да го обмислим добре, Кевин.
— Няма време! Това е единственото нещо, което се връзва. Ако си призная, тази ненормална игра ще спре. — Той продължи да крачи и се почеса по главата, потискайки внезапния импулс да се разплаче при мисълта, че трябва да си признае след всичко, което беше направил, за да се отърве от миналото си. — О, господи, какво направих? Това не може да се случва наистина.
Тя го погледна, преглъщайки новата информация, и съчувствено присви очи.
— Тогава си признай, Кевин. Това е случка отпреди двайсет години.
— Стига, Сам! — Той се обърна разгневено към нея. — Това ще предизвика истински взрив. Всеки американец, който гледа новините, ще знае за семинариста, който погребал живо друго дете и го оставил да умре. Това ще ме съсипе!
— По-добре съсипан, отколкото мъртъв. Освен това си имал причина да заключиш момчето. Аз ще изляза в твоя защита.
— Това няма никакво значение. Щом съм способен да извърша убийство, значи съм способен на всичко. И тази репутация ще ме следва навсякъде. — Той стисна зъби. — Истинска лудост. Времето ни изтича. Трябва да се обадя на пресата и да им кажа. Това е единственият начин да спра този маниак, преди да ме е убил.
— Може би, но освен това той иска да отгатнеш гатанката. Може би си имаме работа с убиеца от Сакраменто…
— Знам. Дженифър ми каза. И все пак единственият начин да го спра, е да си призная. Гатанката би трябвало да ми подскаже какво да призная. — Кевин тръгна към телефона. Трябваше да се обади на пресата. Слейтър го подслушваше — знаеше го. Това беше истинска лудост.
— Каква е гатанката?
Той спря.
— Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? Той каза, че този път ще е по-ужасно.
— И по какъв начин това се връзва с момчето? — попита тя.
Това не му беше минавало през ума. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде?