— Не знам. — Ами ако Сам беше права? Ами ако Слейтър не искаше признание за момчето?
— Каква е връзката между момчето и трите гатанки, които ти зададе? — Тя взе лист хартия. — Шейсет минути. Вчера бяха три минути, след това трийсет. Днес са шейсет минути. По кое време се обади той?
— В девет часа. Три пъти по три. Така ми каза.
Тя огледа гатанките, които беше написала на листа хартия.
— Обади се на агент Питърс. Кажи й за обаждането на Слейтър и за признанието. Помоли я да се обади във вестника и да отиде там по най-бързия начин. Трябва да разгадаем тези гатанки.
Кевин набра номера, който му беше оставила Дженифър. Часовникът показваше 9:07. Разполагаха с петдесет и три минути. В слушалката се разнесе гласът на Дженифър.
— Той се обади — каза Кевин.
Мълчание.
— Обади се…
— Нова гатанка?
— Да. Но мисля, че знам кой е и какво иска.
— Кажете ми!
Кевин й разказа накратко историята и това му отне още няколко минути. В гласа й се промъкна неочаквана настойчивост. Беше нетърпелива и настоятелна. Но точно тази енергия го успокои.
— Значи смятате, че знаете кой е той и сте пропуснали да ми споменете за исканията му да си признаете. Какво се опитвате да ми причините? Имаме си работа с убиец!
— Съжалявам, бях уплашен. Сега ви го казвам.
— Някакви други тайни?
— Нямам. Моля ви, простете ми.
— Саманта там ли е?
— Да. Трябва да направя това признание — каза Кевин. — Всичко се върти около него.
— Не можем да сме сигурни. Не виждам връзката между гатанките и момчето.
— Снощи той е бил тук и е писал върху бутилката ми с мляко — каза Кевин. — Трябва да е той! Искахте мотив; вече го имате. Опитах се да убия някого. Той е подлудял. Как ви се струва? Трябва да излъчим това признание в ефир.
Линията заглъхна.
— Дженифър?
— Трябва ни повече време! — рече тя и си пое дълбоко дъх. — Добре, ще пусна признанието в ефир. Стойте там. Не си подавайте носа от къщата, чувате ли ме? Мислете над гатанките.
— Сам…
Но Дженифър вече беше затворила. Не си губеше времето. Тази мисъл го успокои.
Кевин изключи телефона. 9:13.
— Ще се обади във вестника.
— Три — каза Саманта. — Нашият човек сбърка с неговите тройки. Прогресии. Три, трийсет, шейсет. И противоположности. Зора и нощ, живот и смърт. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? — Тя погледна към листа с бележки и числа.
— Тя не беше особено щастлива, че си тук — каза Кевин.
Сам го погледна.
— Какво те отвежда дотам? Някакъв вид превоз, очевидно. Като кола. Но той вече взриви една кола. Няма да го направи отново. Пада си по прогресиите. Иска още.
Мислите на Кевин препуснаха.
— Автобус. Влак. Самолет. Но всички те те отвеждат до някъде, нали?
— Зависи къде е това някъде. Според мен няма значение — някъде и никъде са противоположности. Според мен смята да взриви нещо от обществения транспорт!
— Освен ако не си призная…
— Няма как да сме сигурни, че това ще го спре. — Тя скочи на крака, грабна слушалката на телефона и натисна бутона за повторно набиране.
— Агент Питърс? Аз съм Сам Шиър. Чуйте, според мен… — Тя млъкна и се заслуша. — Да, разбирам юрисдикцията и що се отнася до мен, Кевин винаги е бил под моята юрисдикция. Ако продължавате да настоявате, мога да взема пълномощно от министерството… — Нова пауза и Сам се усмихна. — И аз си мисля същото. Но колко време ще отнеме да евакуираме целия обществен транспорт в Лонг Бийч? — Тя погледна часовника си. — По моя разполагаме с четирийсет и две минути. — Сам се заслуша отново. — Благодаря ви.
Тя затвори.
— Умно момиче. Борбено. Историята ти вече е в новините. В момента се излъчва на живо по телевизията.
Кевин изтича до телевизора и го пусна.
— Следващият брой на вестника ще бъде пуснат едва утре сутринта — каза Сам. — Този път Слейтър не спомена пресата, нали?
— Не. Мисля, че телевизията ще свърши работа. Бог да ми е на помощ.
Очите на Сам гледаха съчувствено.
— Според Дженифър това няма да го удовлетвори. Истинската игра е в гатанките. Мисля, че е права. — Тя закрачи из кухнята, притиснала ръце към главата си. — Мисли, Сам, мисли!
— Евакуират обществения…