Сам затвори вратата и притисна показалец към устните си. Приближи се до предния прозорец и дръпна завесите.
— Какво…
Тя отново му даде знак да замълчи и го поведе към гаража.
— Ако говорим тук тихо, той няма да ни чува.
— Слейтър ли? Колата на улицата е на ФБР.
— Знам. Затова паркирах две пресечки по-нагоре и влязох отзад. Смяташ ли, че Слейтър няма да ги забележи?
— Не е казвал нищо за ФБР.
— Може би защото той е от ФБР — каза тя.
— Какво?
— Не сме отхвърлили тази възможност.
— Ние? Кои ние?
Тя издържа погледа му.
— Просто така се казва. Намериха ли нещо тук?
— Не. Намериха някакви стъпки край нефтената платформа на хълма. Взеха сума ти отпечатъци, бутилката от мляко. Според Дженифър обаче нищо няма да им свърши работа.
Сам кимна.
— Тя ми каза за татуировката. Никога не си ми споменавал за нея.
— Не съм ти казвал нищо за него след онази нощ, забрави ли? Него вече го нямаше. Край на историята.
— Но вече не е така. Те ще намерят склада, а тогава ще открият и още нещо — кой знае, може би самото момче.
— Всъщност аз се върнах там след четири месеца.
— Какво?
— Него го нямаше. Имаше кръв по пода, видях и кърпата му, но него го нямаше. Няма да го намерят.
Сам го погледна. Той не беше сигурен какво се върти в главата й, но нещо не беше наред.
— Ти каза, че ние не сме отхвърлили тази възможност — каза той. — Винаги си била откровена с мен, Сам. Кои сме ние?
Тя го погледна в очите и притисна длан към бузата му.
— Съжалявам, Кевин, не мога да ти кажа всичко — не сега, още не. Но скоро. Прав си, винаги съм била откровена с теб. Винаги съм била повече от приятел. Обичам те като брат. Не е минал и ден през последните десет години, в който да не съм мислила за теб. Ти си част от мен. И сега трябва просто да ми се довериш. Ще можеш ли?
Главата му се завъртя от признанието й. Тя беше замесена по някакъв начин, нали? Вървеше по следите на Слейтър още отпреди. Ето защо убиецът я познаваше!
— Какво… какво става тук?
Ръката й се плъзна по неговата и стисна пръстите му.
— Нищо не се е променило. Слейтър е същият човек, какъвто е бил и вчера, и аз ще направя всичко възможно, за да му попреча да нарани когото и да било. Просто нямам право да ти разкрия какво знаем. Все още не. И без това няма особено значение. Довери ми се. Заради доброто старо време.
Той кимна. Всъщност така беше по-добре, нали? Това, че тя имаше някаква информация и не се движеше на сляпо, беше добре.
— Но според теб ФБР е въвлечено по някакъв начин?
Тя постави показалец върху устните си.
— Не мога да говоря за това. Забрави какво съм ти казала. Нищо не се е променило. — Тя се наведе към него, целуна го по бузата и пусна ръката му.
— Мога ли да се доверя на Дженифър?
Тя се обърна.
— Разбира се — вярвай й. Но вярвай първо на мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако трябва да избираш между мен и Дженифър, избери мен.
Той усети как пулсът му се ускорява. Какви ги говореше тя? Избери мен. Нима смяташе, че той ще предпочете Дженифър? Дори не беше сигурен какво изпитва към Дженифър. Тя му беше помогнала да преодолее болката и объркването в момент на уязвимост и той я беше приел. Това беше всичко.
— Винаги ще избирам теб. Дължа ти живота си.
Тя се усмихна и за момент той си представи, че те отново са деца, седнали под бряста, пълната луна озарява лицата им и те се смеят на катеричката, която любопитно подава глава през клоните на дървото.
— Всъщност мисля, че е точно обратното. Аз ти дължа живота си — каза тя. — В буквалния смисъл. Веднъж ме спаси от Слейтър, нали? Сега е мой ред да ти върна услугата.
И по някакъв странен начин всичко си дойде на мястото.
— Добре — каза тя. — Имам план. Смятам да изкарам тази змия от дупката й. — Тя му намигна и погледна часовника си. — Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Вземи си четката за зъби, чифт дрехи за смяна и дезодорант. Чака ни път.
— Така ли? Къде отиваме? Не може просто така да тръгнем. Дженифър каза да стоя тук.
— Докога? Слейтър каза ли ти да стоиш тук?
— Не.
— Дай да видя телефона.
Той измъкна телефона, който му беше оставил Слейтър и й го подаде.