Кевин се замисли за плана на Сам. От една страна беше хубаво, че прави нещо — каквото и да е — вместо само да чака. В това имаше смисъл. От друга страна, не вярваше, че Слейтър ще спазва собствените си правила. Може би Сам го познаваше по-добре, но тук ставаше въпрос за собствения му живот.
— Защо просто не изключихме телефона и не си останахме вкъщи?
— Той щеше да намери начин да се свърже с теб.
— Пак може да намери.
— Вероятно. Но по този начин успяхме и да те измъкнем оттам. Единственото нещо, от което се нуждаем сега, е време. През последните двайсет и четири часа изскочиха толкова много нови улики, но ни трябва време.
Отново ние.
— Не мислиш ли, че поне на Дженифър можехме да кажем?
— Приеми го като един вид тест. Прекъсваме всички контакти, а след това постепенно започваме да ги възобновяваме. Слейтър ще се изгуби, стига да не е вече по петите ни. Противниците му ще изчезнат. Може да злобее и да озверее, но няма да играе играта без теб. Ще добавим и други хора към кръга и така ще видим дали Слейтър не знае повече, отколкото трябва. Разбираш ли ме?
— Ами ако е сложил бръмбари в колата?
— Значи го е направил днес, под носа на ФБР. Нали тази сутрин я претърсиха, забрави ли?
Кевин кимна. Идеята започваше да му харесва.
— И ние изведнъж изчезваме, а?
Тя се ухили.
— Да, изведнъж.
— Както когато се измъквахме навън през нощта.
След около половин час стигнаха до един старомоден хотел — стара викторианска сграда, която беше преобразувана и разширена до четирийсет стаи. Когато спряха на паркинга, часът беше шест и десет. От Тихия океан се носеше хладен, солен бриз. Сам се усмихна и измъкна сака си.
— Имат ли свободни стаи? — попита Кевин.
— Имаме резервации. Апартамент с две спални.
Той погледна към хотела, а после към океана. На стотина метра северно от тях се виждаше бензиностанция „Коноко“ с ресторант „Тако Бел“. На петдесетина метра на юг имаше занемарен грил ресторант. Край тях минаха две коли, лексус и мерцедес. Хаосът на Лонг Бийч му се струваше толкова далеч.
— Хайде — рече Сам. — Да се настаняваме и да си намерим нещо за хапване.
Половин час по-късно те седяха един срещу друг в уютното кафене на хотела, зареяли погледи към замъгления хоризонт. Бяха оставили изключените си мобилни телефони в стаята. Тя все пак носеше със себе си служебния пейджър, но Слейтър не можеше по никакъв начин да се свърже с тях. Като че ли простичкият план на Сам не беше чак толкова лоша идея.
— Какво ще стане, ако аз просто изчезна? — попита Кевин, разрязвайки дебелата си телешка пържола.
Тя бодна малко парченце пилешко в разтопено сирене, лапна го и попи устните си със салфетка.
— Просто да изчезнеш, докато го намерим?
— Защо не?
— Защо не. Да го оставим на сухо. — Тя отпи от студения си чай и си бодна още едно парченце. — Би могъл да се преместиш в Сан Франциско.
— И без това животът ми тук е съсипан. Не виждам как ще продължа образованието си в семинарията.
— Съмнява ме ти да си първият им студент, който е разкрил греховете си.
— Типичната изповед не включва и признаване на убийство.
— При самозащита. А и доколкото ни е известно, той е оцелял.
— Изповедта ми прозвуча доста зловещо. Мисля, че с мен е свършено.
— И с какво убийството е по-различно от клюката? Не беше ли това основната ти позиция в спора с декана? Ти не си по-способен на зло от епископа, забрави ли? Убийство, клюкарстване — каква е разликата? Злото си е зло.
— Злото си е зло, докато е в класната стая. Щом излезем в реалния свят, клюките дори не се приемат за зло.
— Точно по тази причина всеки добър детектив се е научил да вярва на фактите, а не на чувствата. — Тя продължи да си похапва. — Но и в двата случая не мисля, че можеш да избягаш. Той ще те проследи. Така стават тези неща. Ако вдигнеш залога, е много вероятно той да го вдигне двойно.
Кевин погледна през прозореца. С изключение на хоризонта, всичко останало беше потънало в мрак. Спомни си думите на Дженифър. Изкарай го на светло, беше казала тя.
— Като животно на лов — каза той.
— Само че ти не си животно. Имаш същите качества като него.
— Дженифър ми каза, че при първа възможност трябва да му видя сметката. — В гърдите му бушуваше гняв. Беше стигнал чак дотук, беше работил толкова усърдно, беше успял да се измъкне от най-дълбокото отчаяние, само за да бъде похитен от някакъв призрак от миналото.