Той удари с юмрук по масата и чиниите издрънчаха.
Вдигна глава и срещна погледите на възрастната двойка от съседната маса.
— Съжалявам, Кевин — каза Саманта. — Знам, че е трудно.
— Какво може да ме спре аз да бъда ловецът? — попита той. — Слейтър иска игра! Защо не му отговоря с предизвикателство и не го накарам той да отговаря? Ти би ли постъпила така?
— Да отговоря на терора с терор?
— Точно така!
— Не — отвърна тя.
— Как така не? Може би единственият начин да го притиснем в ъгъла е да играем играта по неговите правила.
— Злото не се преборва със зло; това просто ще доведе до анархия. За разлика от Слейтър ние имаме правила, имаме скрупули. Какво смяташ да направиш, да заплашиш, че ще взривиш някой конгресен център, ако той не се предаде на полицията? Не знам защо си мисля, че той просто ще ти се изсмее. Освен това не знаем как да се свържем с него.
Метрдотелът се приближи до Кевин.
— Извинете, сър, всичко ли е наред?
Някой се беше оплакал.
— Да. Извинете ме, ще се постарая да се контролирам по-добре. — Кевин му се усмихна смутено. Мъжът леко наклони глава и се оттегли.
Кевин си пое дълбоко дъх и взе вилицата си, но апетитът му изведнъж беше изчезнал. Вярно че когато се замислеше за всичко, което му бе причинил Слейтър, той преливаше от желание да го убие. Да унищожи унищожителя.
— Знам, че това може да ти прозвучи превзето, но Слейтър не ме плаши — каза Сам със срамежлива усмивка, взирайки се в мрака отвън. — Ще видиш, Кевин. Дните му са преброени.
— Както може би и моите.
— В никакъв случай. Няма да го позволя.
Той нямаше нейната увереност, но не можеше да устои на заразителната й усмивка. Това беше неговата Саманта. Неговата редник Джейн.
— Значи така е казала Дженифър, а? — попита Сам. — Да му видиш сметката.
— Всъщност мисля, че каза да го премахна. В това има смисъл.
— Може би. — Тя го погледна над свещта. — Харесваш я, нали?
— Кой, Дженифър ли? — Той сви рамене. — Изглежда ми добър човек.
— Нямам предвид това.
— Стига, Сам. Та аз едва я познавам. От години не съм излизал на среща. — Той се усмихна смутено. — Мили боже, последното момиче, което целунах, беше ти.
— Наистина ли? Когато бяхме на единайсет?
— Как си могла да забравиш?
— Не съм. Но ти наистина я харесваш. Виждам го в очите ти, когато произнасяш името й.
Кевин усети, че се изчервява.
— Тя е агент на ФБР, който се опитва да ме спаси. Защо да не я харесвам? — Той изви глава настрани и отново улови погледите на възрастната двойка. Те отместиха очи. — И ми напомня за теб.
— Наистина ли? Как?
— Мила е. Не търпи глупости. Красива…
— Както вече казах, харесваш я.
— Моля те…
— Всичко е наред, Кевин — каза нежно тя. — Искам да я харесваш.
— Така ли?
— Да. Одобрявам. — Тя се ухили и лапна последното късче пилешко. Дори начинът, по който дъвчеше храната си, беше впечатляващ, помисли си той. Брадичката и бузите й изглеждаха толкова гладки в движение.
— А какво ще стане… — Той млъкна смутено.
— Какво ще стане с нас? Много мило, рицарю мой, но не съм сигурна, че между нас може да има романтична връзка. Не ме разбирай погрешно. Обичам те много. Но не съм сигурна дали искаме да пожертваме онова, което имаме, заради някаква си любовна история.
— Големите постижения винаги са резултат от големи рискове — каза той.
Тя го погледна с опияняващите си очи, хваната неподготвена от директното му изявление.
— Не е ли така? — попита той.
— Да.
— Тогава никога не казвай, че между нас не може да има романтична връзка. Целунах те веднъж и ти ме прати в Рая. Нищо ли не почувства?
— Когато ме целуна ли?
— Да.
— Цяла седмица се носих в облаците.
— Никога не си ми го казвала.
Сам се ухили и той установи, че тя е леко притеснена.
— Може пък да съм искала ти да направиш следващата стъпка. Нали така постъпва рицарят с неговата изпаднала в беда дама?
— Предполагам, че от мен не става добър рицар.