Дали?
Разбира се. Довиждане, старо, добре дошло, ново, юпи-яй-яй, яба-даба-ду. Възроди ли се, Кевин? Спаси ли се? Достоен ли си да се храниш в яслите с останалите от стадото? Достоен ли си за овчар в божиите тучни пасища?
Бях там преди три дни. Поне си мислех, че съм там. Поне успешно си представях, че съм там.
Молитвите към божествения Отец изпълниха съзнанието му с образи на Юджийн, обут в ботушите си за езда, който раздава команди с фалшив британски акцент. Бащите бяха глупави мъже, които се преструваха, че са много важни.
Кевин се прокашля.
— Господи, ако някой наистина има нужда от теб, то това съм аз. Трябва да ме спасиш. Аз може и да не съм свещеник, но искам да бъда твой… твое дете.
Очите му се напълниха със сълзи. Какви са тия неочаквани емоции?
Причината е, че ти никога не си бил ничие дете. Както обичаше да казва отец Стронг. Бог ви очаква с протегнати ръце. Никога не си го приемал на сериозно, но всъщност това е нужно, за да станеш наистина дете. Да повярваш в словото му, както би се изразил преподобният.
Кевин спря колата пред един „Бъргър кинг“. Отвътре излязоха трима младежи с провиснали дънки и висящи от коланите им вериги.
Пистолет. Точно в този момент нямаше нужда от божието слово. Точно сега имаше нужда от пистолет.
Дженифър взе телефона си, набра номера на Кевин и го изчака да позвъни десетина пъти. Продължаваше да не отговаря. Беше изчезнал в пет часа предишната вечер и тя не можа да спи от притеснение.
Бяха осигурили аудионаблюдение посредством един лазерен лъч, който, насочен срещу някой от прозорците на Кевин, щеше да превърне стъклото в ефективна диафрагма за звуците. Слейтър сигурно използваше подобен уред. Проблемът с лазерната технология беше, че прихваща звуците безразборно. Процесорът ги декодираше и филтрираше гласовете, но настройките му трябваше да се променят всеки път, когато операторът променяше прозорците или когато условията — като спускането на щорите например — се променяха до такава степен, че да повлияят на акустиката в стаята. По някаква причина Кевин беше избрал да спусне щорите точно преди да замине.
Един млад агент на име Макконъл настройвал лазерния приемник, когато Кевин излязъл навън. Макконъл каза, че чул статичен шум в слушалките и когато погледнал навън, видял вратата на гаража отворена и взетият под наем форд да излиза навън. Веднага докладвал за инцидента, но ръцете му били вързани. Никакви преследвания.
Фактът, че Макконъл не беше чул нищо, което да напомня на телефонен звън преди тръгването на Кевин, беше до известна степен утешително, но обаждането можеше да е получено, докато агентът е настройвал приемника.
Дженифър се опита да се свърже със Сам в хотел „Хауърд Джонсън“ с мисълта, че тя би могла да има някаква представа от местонахождението на Кевин. Безуспешно. Агентката не вдигаше телефона си и служителят в хотела каза, че го е напуснала на сутринта предишния ден. Администраторката си спомняше Сам заради двайсетте долара бакшиш. Агент, който дава бакшиш в хотела, беше най-малкото твърде необичайно.
Дженифър можеше единствено да се надява, че Слейтър също има проблеми с откриването на Кевин. Тогава от изчезването му може би имаше някаква полза. Никакви бомби. Засега. Надяваше се, че щатската заповед за издирването на тауруса няма да предизвика взрив. Тя не беше сигурна защо Кевин е напуснал къщата — най-вероятно стресова реакция — но по този начин неволно беше забавил Слейтър.
Дженифър се обади на дежурния агент и както очакваше, не научи нищо ново. Реши да се обади на декана няколко минути по-рано.
Доктор Джон Франсис живееше в стара тухлена къща в покрайнините на Лонг Бийч, на две пресечки западно от Лос Аламитос. Тя знаеше, че е вдовец с два доктората — по психология и по философия — който от двайсет и три години живееше в тази къща. Освен това знаеше, че мъжът е взел Кевин под своя опека в семинарията. И че обича да кара бързо, съдейки по черното Порше 911, паркирано в алеята пред къщата му.
Пет минути след като спря пред дома му, Дженифър седеше в уютната всекидневна и се наслаждаваше на тихите звуци на Бах, отпуснала чаша зелен чай в скута си. Доктор Франсис седеше с кръстосани крака в кресло срещу нея и се усмихваше непринудено. Той беше потресен от новините за своя студент, но не го показваше по никакъв начин. Професорът притежаваше едно от онези лица, от които, независимо от случващото се, просто струеше божията доброта.