Тя дръпна резето и я отвори. В коридора стоеше Кевин, мръсен и изтощен.
— Кевин — отвърна Сам. — Кевин е.
Дженифър остави телефона си. Идеята, че Кевин и Гатанката може би са един и същи човек беше не само абсурдна; тя беше… погрешна. Извратена. Изключително смущаваща.
Галахър мина покрай бюрото й на път за лабораторията. Тя дори не го погледна. Възможно ли беше?
Спомни си сцената на смъртта на Рой. Възможно ли е Кевин… Не! В това нямаше никакъв смисъл.
И защо тази възможност те ядосва толкова много, Дженифър? Не можеш да си представиш, че Кевин е убил Рой, защото харесваш Кевин. Той ти напомня на Рой, за бога!
Тя бързо прехвърли фактите в главата си. Ако Кевин беше Слейтър, то значи се обаждаше на себе си, което беше възможно, но малко вероятно. Освен това трябваше да има алтер его, за което дори не подозираше. През годините беше разпитала достатъчно очевидци, за да може да разпознае искреността, а тя направо струеше от Кевин. Той трябваше отдавна да е заложил бомбите, което беше възможно, но и в двата случая трябваше някак да ги взриви, без самият той да знае за това.
Не. Това вече беше твърде много. Тя започна да се успокоява. Мъжът, когото беше утешавала в парка предишния ден, не можеше да е убиец. От друга страна момчето, чиято кръв бяха открили в мазето, би могло да е.
Важното бе, че тя се беше паникьосала при мисълта, че Кевин може да е убиецът, нали? А би трябвало да изпадне в екстаз при вероятността да разкрие истинската самоличност на убиеца. Което означаваше, че има чувства към Кевин; пълен абсурд, предвид факта, че едва го познаваше!
От друга страна усещаше, че между тях има връзка, каквато малцина споделяха. Общото между тях беше смъртта на брат й — тя, която беше оцеляла, и той, като следваща жертва.
Дженифър въздъхна и се изправи. Влагаше твърде много емоции. Шефът на Бюрото беше прав.
— Галахър!
Мъжът се спря пред вратата в дъното на стаята. Тя му махна да се върне.
— Какво има?
— Намерихме Кевин.
Галахър се изпъна.
— Къде?
— Палос Вердес. Добре е.
— Да се обадя ли на Милтън?
Той беше последният човек, когото би искала да замесва в това. Но заповедите си бяха заповеди, нали? Поне нямаше да се наложи лично да говори с него. Тя записа информацията в бележника си, откъсна листа и го подаде на Галахър.
— Дай му го. Кажи му, че съм заета.
Така си беше. Твърде заета да разплита възлите в душата си, които отказваха да се развържат.
Те седяха на леглото, бяха в задънена улица. Кевин криеше нещо; поне това можа да разбере Сам, след като поговори с него. Петък вечер. Лъжите му ставаха все по-очебийни, но колкото и да се опитваше, не можа да измъкне истината от него. Историята му, че просто отишъл да се поразходи в стария си квартал, за да помисли на спокойствие, й се струваше просто невероятна. Вярно, че предвид обстоятелствата подобно поведение би било оправдано. Но тя познаваше Кевин прекалено добре; можеше да разчете всичко в тези ясни сини очи, а сега те отбягваха нейните. Нещо го притесняваше.
— Добре, Кевин, но въпреки това аз продължавам да си мисля, че не ми казваш всичко. След два часа трябва да се кача на самолета. С малко повече късмет Слейтър ще отдели поне ден за празнуването на малката му вчерашна победа. А Бог вижда, че ние се нуждаем от повече време.
— Кога ще се върнеш?
— Утре сутринта. — Тя стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата. — Доближаваме го, Кевин. По петите му сме; усещам го.
— Иска ми се да не ходиш.
Сам се обърна към него.
— Дженифър ще дойде скоро. Ще иска да поговори с теб.
Той погледна към прозореца.
— Да.
Под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Изглеждаше ужасно объркан.
— Имам нужда от едно питие — каза той. — Ти искаш ли?
— Не, благодаря. Нали няма пак да избягаш?
Той се усмихна.
— Стига де. Вече съм тук, нали?
— Да, тук си. Връщай се по-бързо.
Той отвори входната врата.
Бежовият телефон на нощното шкафче иззвъня пронизително. Тя погледна към часовника, който стоеше до него — три следобед. Трябваше вече да са напуснали стаята.
— Върви — каза тя на Кевин. — Сигурно звънят от рецепцията.
Кевин излезе и тя вдигна телефона.
— Ало?
— Здравей, Саманта.