Слейтър! Тя се обърна рязко към вратата. Значи Кевин не може да е Слейтър! Той беше в стаята, когато убиецът позвъни.
— Кевин! — Той беше изчезнал.
— Не е Кевин. Аз съм другият ти любовник, скъпа.
Откъде беше намерил Слейтър номера й? Единственият човек, който знаеше къде се намират, беше Дженифър. Дженифър…
— Те искат гласа ми, Саманта. И аз съм готов да им го дам. Включи ли мобилния телефон, или още продължаваш играта на котка и мишка?
— Включен е.
Връзката прекъсна. Мобилният телефон на Слейтър иззвъня. Тя го грабна и го включи.
— Така е по-добре, не мислиш ли? Играта няма да трае вечно; защо междувременно не я направим по-интересна?
Това беше първият път, когато чуваше гласа му. Нисък и дрезгав.
— Че какво й е хубавото на игра, която не можеш да изгубиш? — попита тя. — Така не доказваш нищо.
— О, но аз мога да загубя, Сам. И фактът, че още съм в играта, доказва, че съм по-умен от теб. — Накъсано дишане. — На времето само едно стъкло ме делеше от това да те убия. Този път няма да се проваля.
Момчето. Тя се обърна и седна на леглото.
— Значи наистина си ти.
— Знаеш ли защо искам да те убия?
— Не. — Накарай го да говори. — Кажи ми.
— Защото всички мили хора заслужават да умрат. Особено красивите с ясни сини очи. Презирам красотата почти толкова много, колкото презирам и милите малки момченца. Не съм сигурен кое мразя повече, теб или онзи малоумник, твоя любовник.
— Повръща ми се от теб! — каза Саманта. — Целиш се в невинността, защото си твърде глупав, за да осъзнаеш, че тя е много по-пленителна от злото.
Мълчание. Само тежко дишане. Беше улучила болното му място.
— Кевин си призна, както искаше — каза тя. — Разказа на целия свят за онази нощ. Но ти не можеш да спазваш собствените си правила, нали?
— Да, разбира се. Момчето. Аз ли съм това? Може би да, може би не. Кевин все още не е изповядал греха си. Дори не е намекнал за него. Мисля, че тайната е твърде мрачна, дори и за него.
— Какво? Какъв грях?
Той се изкиска.
— Грехът, Саманта. Грехът. Време е за гатанки. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Ще ти подскажа: не е главата ти. Има си и номер: 36933. Имаш деветдесет минути, преди да пусна фойерверките. И моля те, не забравяй, никакви ченгета.
— Защо толкова много се страхуваш от ченгетата?
— Не става въпрос за това от кого се страхувам, а с кого искам да играя. — Чу се изщракване.
Линията прекъсна.
Сам стоеше неподвижно, размишлявайки. Беше се обадил на телефона в хотелската стая. Възможно ли е толкова бързо да ги открие? Или пък телефона — дали има възможност да го проследи, след като тя го беше включила? Едва ли. Тя започна да крачи напред-назад. Мисли, Сам! Мисли! Къде беше Кевин? Те трябваше да…
— Сам? — Иззад вратата се чу приглушеният глас на Кевин. Той почука.
Тя изтича до вратата. Отвори я.
— Той се обади — каза тя.
— Слейтър ли? — Лицето му пребледня.
— Да.
Кевин влезе вътре с кутийка „Севън ъп“ в ръка.
— Какво ти каза?
— Нова загадка. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? И някакви числа. 36933. — Досети се за най-очевидния отговор, изтича до тоалетната масичка и грабна телефонния указател.
— Обади се на Дженифър.
— С колко време разполагаме?
— Деветдесет минути. Тройки. Този тип е обсебен от тройките и техните прогресии. Обади й се!
Кевин остави кутийката на масата, грабна телефона си и набра номера й. Разказа й набързо какво се беше случило.
— По хотелския телефон — рече той.
— Не, после ми се обади по мобилния — поправи го Сам.
— После й се обадил по мобилния — повтори Кевин.
Сам отвори картата в телефонния указател и прегледа улиците. Трийсет и трета. Кварталът със складовете.
— Никакви ченгета. Напомни й да не допуска никакви ченгета. Ако тя има някакви идеи, нека действа, но да не допуска останалите. Той беше категоричен.
Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Това беше единственият отговор, който имаше смисъл. Но защо Слейтър беше избрал толкова лесна гатанка?
Тя погледна към Кевин.
— Кажи на Дженифър, че съм грешала за Слейтър. Ти беше в стаята, когато той се обади.