Кевин я погледна, вдигна вежда, предаде съобщението, изслуша отговора и се обърна към Сам.
— Тя каза, че идва насам. Не ходи никъде.
Само Дженифър би могла да знае точно къде се намират. Сигурно беше проследила номера, когато Сам й се обади от хотелската стая. Но как бе успял Слейтър да ги намери толкова бързо?
Сам пристъпи напред и взе телефона от ръката на Кевин.
— Не си прави труда да идваш дотук, Дженифър. Няма да ни завариш. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя веднага щом открием нещо.
— Как ще ви помогне бягството? Искам да доведеш Кевин при мен, за да мога да работя с него. Чуваш ли ме?
— Чух те. Времето ни изтече. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя.
— Сам…
Тя затвори. Трябваше да обмисли добре всичко.
— Добре, Кевин. Да помислим. Слейтър си пада по тройките; това вече го разбрахме. Освен това си пада по прогресиите. Можа следваща цел е по-голяма от предишната. Дава ти три минути, после трийсет, след това шейсет, а сега — деветдесет. И числото 36933. 369 представлява естествена прогресия, но не и 33. Освен ако не е част от 369. Според мен имаме адрес: Трийсет и трета улица, номер 369. Това е кварталът със складовете в Лонг Бийч, на около десет мили оттук. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Празен склад.
— Това ли е?
— Освен ако не ти хрумва нещо по-добро. Противоположности, забрави ли? Всичките му гатанки включват противоположности. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Нощ и зора. Автобуси, които се движат в кръг. Склад, който трябва да съхранява неща, но е празен.
— Може би.
Няколко секунди останаха загледани един в друг. Нямаха друг избор. Тя хвана ръката му.
— Хайде, да вървим.
17.
Складът, номериран 369 на Трийсет и трета улица, се намираше сред десетките други в северната част на Лонг Бийч. Всички бяха от еднаква гофрирана ламарина, имаха по два етажа и номерата на всички бяха написани с големи черни цифри над вратите им. Стените на повечето бяха изтрити и имаха сивкав цвят. Номер 369 беше сянка на някогашния склад. Нямаше табела с името на наемателя му. Изглеждаше празен.
Кевин намали и погледна през прозореца на колата към неясните очертания на сградата. Тротоарите бяха покрити с прах. Край еднокрилата врата до площадката за разтоварване се въргаляше избеляла двулитрова пластмасова бутилка „Маунтин вю“.
Той спря колата на трийсетина метра от ъгъла и освободи от скорост. Оттук се чуваха различни звуци — мъркането на двигателя, климатикът, който духаше в краката им, туптенето в гърдите му. Всичките му се струваха твърде силни.
Обърна се към Сам, която гледаше с търсещи очи към сградата.
— И сега какво?
Трябваше да си вземе пистолета от багажника, ето какво. Не защото смяташе, че Слейтър може да е тук, а защото нямаше намерение да ходи никъде без новата си придобивка.
— Сега ще влезем вътре — каза тя. — Сградата би трябвало да има задна врата, освен ако противопожарните правила не са съществували преди двайсет години.
— Ти мини отзад — каза Кевин. — Аз ще вляза отпред.
Сам повдигна вежда.
— Мисля, че ти трябва да изчакаш тук.
— Не. Влизам с теб.
— Наистина не смятам, че…
— Не мога просто да си седя като някой глупак, Сам! — Самият той се изненада от агресията в тона си. — Трябва да направя нещо.
Тя отново погледна към сграда номер 369 на Трийсет и трета улица. Времето течеше. Шейсет и две минути. С обратната страна на ръката си Кевин избърса струйката пот, която се стичаше по слепоочието му.
— Нещо не ми се струва както трябва — каза Сам.
— Твърде е лесно.
Тя не отвърна нищо.
— Нямаме ключ — как ще влезем? — попита той.
— Зависи. Влизането вътре не е проблем. Ами ако е сложил бомби на вратите?
— Играта не е такава — рече Кевин. — Той каза деветдесет минути. Няма ли да спази собствените си правила?
Тя кимна.
— Досега ги спазваше. Взриви автобуса малко по-рано, но само защото ние нарушихме правилата. Но въпреки това нещо ми се струва нередно. — Тя отвори вратата си. — Добре, да видим какво имаме тук.
Кевин също излезе и тръгна след нея към склада. Доколкото можеше да види, улицата беше пуста. Топъл следобеден бриз вдигаше праха по тротоара и го завихряше в малка фунийка на четири-пет метра от него. Пластмасовата бутилка „Маунтин вю“ се блъсна леко в предната врата. Някъде изграчи врана. Ако Дженифър беше разгадала гатанката, поне нямаше да направи грешката да се обади на ченгетата. Двамата стигнаха до стоманена врата с ръждясала ключалка.