— Та как точно ще влезем? — прошепна Кевин.
Сам подритна пластмасовата бутилка встрани, хвана бравата и я натисна. Вратата се отвори със скърцане.
— Ето как.
Двамата се спогледаха. Сам провря глава през тъмния процеп, огледа се набързо и се дръпна назад.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
— Имам ли друг избор?
— Мога да вляза сама.
Кевин погледна към тъмния процеп и присви очи. Мрак. Пистолетът му все още си беше в багажника.
— Добре, аз ще мина отзад да видя какво имаме там — каза Сам. — Изчакай да ти дам сигнал. Когато влезеш, намери ключа за лампите и ги светни, но не пипай друго. Огледай се за нещо необичайно. Може да е куфар, кутия, нещо, което не е покрито с прах. Аз ще вървя в тъмното за всеки случай, ако вътре има някой. Малко вероятно е, но по-добре да вземем мерки. Ясно ли е?
— Да. — Кевин не беше сигурен колко му е ясно. Мислите му все още бяха при пистолета в багажника.
— Бъди внимателен. — Тя се приближи до ъгъла на сградата, огледа се и бързо тръгна към задната й част.
Кевин изтича на пръсти до колата. Намери пистолета там, където го беше скрил, под постелката, зад резервната гума. Затъкна го под колана си, затвори багажника колкото се може по-тихо и бързо се върна при склада.
Дръжката на пистолета стърчеше пред корема му като черен рог. Той издърпа ризата си, пусна я отгоре и я приглади колкото можа.
В склада цареше пълен мрак. Все още нямаше сигнал от Сам. Кевин надникна вътре и се опита да види нещо в гъстата тъмнина. Протегна ръка и опипа стената за ключа. Пръстите му докоснаха някаква хладна метална кутия, от която стърчеше пластмасов прекъсвач. Щракна го.
Разнесе се силно жужене. Ярка светлина заля склада. Той бръкна в колана си и измъкна пистолета. Не се забелязваше никакво движение.
Кевин се огледа отново. Празно фоайе с рецепция. Много прах. Силна миризма на мухлясали килими подразни обонянието му. Но не намираше нищо, което да прилича на бомба. Зад приемната се виждаха стълби, които водеха към втория етаж. Офиси. На стената до тях беше монтирано табло с превключватели. Точно през средата на стълбището се забелязваха някакви следи. Отпечатъци от стъпки.
Той инстинктивно се дръпна назад. Слейтър! Сигурно беше той. Сам беше права; това беше мястото!
Тя все още не му даваше сигнал. Освен ако не му е извикала, а той да не я беше чул. При толкова много стени всичко беше възможно.
Кевин затаи дъх и се шмугна през вратата. За момент застана неподвижно, след което тръгна на пръсти към рецепцията. Бомбата можеше да бъде поставена зад бюрото. Но не, стъпките водеха нагоре…
Щрак!
Кевин се обърна рязко. Вратата се беше затворила! От вятъра ли? Да, вятърът беше…
Щрак! Светлините угаснаха.
Кевин продължаваше да стои с лице към вратата, заслепен от внезапния мрак. Направи няколко бързи стъпки, протегна ръка и се опита да напипа вратата. Кокалчетата на пръстите му се удариха в стомана. Потърси дръжката, намери я и натисна.
Вратата отказа да се отвори. Той натисна по-силно, разклати здраво дръжката нагоре-надолу. Заключено.
Добре, Кевин, запази спокойствие. Това е една от онези врати, които са заключени. Само че тя се беше отворила за Сам. Защото тя беше отвън.
Не трябваше ли да е обратното?
Той се обърна и извика:
— Сам? — Гласът му прозвуча приглушено. — Сам! — Този път думата отекна над стълбището.
Тогава се сети за таблото до стълбите. Може би оттам се пускаха други лампи? Обърна се и тръгна към стълбището, но се блъсна силно в бюрото. Изтръпна от болка и едва не изпусна пистолета. Отстъпи встрани и се затътри към таблото, където бяха ключовете за лампите.
— Саманта!
Той се блъсна в стената, намери превключвателите и ги щракна. Никакъв резултат.
Подът на горния етаж изскърца.
— Сам?
— Кевин? — Сам! Гласът й прозвуча отдалечено, някъде отзад, сякаш все още беше извън сградата.
— Сам, тук съм!
Очите му привикнаха към мрака. На горния етаж мъждукаше светлина. Кевин погледна отново към вратата, видя само мрак и започна да се изкачва по стълбите. Светлината беше слаба, може би нахлуваше през някакъв прозорец.