Ела, пис, пис, пис, котенце.
— Четирийсет и шест минути… Кеви-и-и-ин.
Кевин едва не дръпна спусъка. Не защото имаше мишена, а от ужас.
— Сам? — Гласът му прозвуча като блеенето на ранено агне. За миг се отврати от слабостта си. Ако това беше Слейтър, то той беше постигнал своето. Лице в лице. И шанс да му види сметката.
Отворената врата се намираше точно срещу него. Зейналата й паст бе по-тъмна от заобикалящия я мрак. Ако побегнеше сега, можеше да се спусне надолу по стълбите и да стигне до входната врата, нали?
До ушите му достигна нов звук — стържене на нещо остро върху външната стена. По продължението на коридора, към вратата му.
Кевин стисна пистолета с две ръце, насочи го към вратата и се отпусна на земята. Ако Слейтър се появеше на входа, той щеше да го направи. Видя някаква тъмна фигура и започна да натиска спусъка.
Стърженето се приближаваше все повече, идваше все по-близо. И по-близо.
— Кеви-и-ин — прошепна гласът.
Господи, помогни ми! Съзнанието му се замъгли.
Повали го, Кевин. Гласът на Дженифър отекна в главата му. Пръсни главата на негодника!
Той едва успяваше да види пистолета, за да се прицели, но смяташе, че ще успее да го насочи в нужната посока. А човекът, който влезеше в стаята, нямаше да може да го види, нали? Не и в тази тъмнина. Кевин щеше да види само сянката му, но това си беше предимство.
Стърженето приближи вратата.
Капки пот се стичаха в очите на Кевин. Той затаи дъх.
Гласът на Сам се чу отдалеч.
— Кевин, не мърдай от мястото си! Чуваш ли ме?
Той не можеше да отговори.
— Остани на място.
Тя щеше да намери нещо, за да отвори вратата. Да разбие ключалката. Тухла, лост, пистолет. Пистолет! Тя имаше пистолет в чантата си. Побързай!
Шепотът отново се разнесе.
— Кеви-и-ин…
На прага изведнъж се появи тъмната фигура на мъж. Пръстът на Кевин се стегна върху спусъка. Ами ако… ами ако това не беше Слейтър? Ами ако беше някой скитник?
Фигурата не помръдваше, сякаш го гледаше втренчено. Ако помръднеше… ако дори мигнеше с очи, Кевин щеше да дръпне спусъка.
Кръвта пулсираше в главата му, сякаш в ушите му бяха инсталирани помпи, които се опитваха да я изтеглят навън. С-с-ст! С-с-ст! Единственото, което можеше да прави, е да трепери в мрака. Отново беше на единайсет, изправен пред момчето в мазето. Попаднал в капан. Ще ти извадя очичките, смотаняк.
Входната врата издрънча от удар с метален предмет. Сам!
Фигурата не помръдна.
Сега, Кевин! Сега! Преди да е побягнал. Дръпни спусъка!
Дрън!
— Защо ми е да правя нещо толкова безсмислено, като взривяването на някакъв стар склад? — разнесе се гласът на Слейтър. — Толкова се радвам отново да се изправя лице в лице с теб, Кевин. Мракът ми харесва, а на теб? Мислех да донеса свещи по случая, но така по̀ ми харесва.
Стреляй! Стреляй, стреляй, СТРЕЛЯЙ!
— Всичко започна едва преди три дни, а вече ми омръзна. Край с упражненията. Довечера започваме истинската игра — каза Слейтър.
Откъм входната врата се разнесе звън от удар на стомана в стомана.
— До скоро.
Фигурата изчезна.
В този миг Кевин най-накрая успя да натисне спусъка. В стаята изригна ярка светлина, последвана от ужасяващ гръм. Той успя да забележи черното палто на Слейтър.
— А-а-а-а-а! — Кевин стреля отново. Трети път. Скочи на крака, хвърли се към вратата и изскочи в коридора. Вратата в дъното беше затворена. Мъжът беше изчезнал. Кевин беше заобиколен от тъмнина.
Обърна се, хвана се за парапета и започна да слиза по стълбите.
— Кевин!
Преди да успее да стигне до входната врата, тя се отвори с трясък и вътре нахлу ярка дневна светлина. Сам се дръпна встрани и той изскочи навън.
Сам държеше пистолет. Тя го погледна бързо, след което се завъртя рязко към вратата с вдигнат пистолет.
— Отиде си — изпъшка Кевин. — Отзад. През прозорец или някакъв друг изход.
— Чакай тук. — Сам изтича до ъгъла, надникна и след това изчезна.
Земята под краката му се люлееше. Той се вкопчи в един телефонен стълб и застина. Защо беше изчакал? С един изстрел можеше да сложи край на всичко, там, в онази стая. Но от друга страна нямаше никакво доказателство, че е бил Слейтър. Можеше да е някой идиот, който си играе…