— Ами, всъщност това е проблемът. Размишлявах доста върху това. На пръв поглед изглежда елементарна: той иска да те тероризира. Хора като Слейтър вършат подобни неща поради различни причини, обикновено за да задоволят някакви свои извратени нужди, появили се през годините, но почти без изключение всички те избират слаби жертви. Целта им е тяхната нужда, а не жертвата.
— В това има смисъл. А Слейтър е различен?
— Така мисля. Фокусирал се е не толкова върху нуждата си, колкото върху теб. Имам предвид точно теб.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Вземи типичния сериен престъпник. Да речем, че е някой пироман, който подпалва къщи. Него не го интересува чия е къщата, стига да отговаря на нуждите му. Той иска да види как пламъците поглъщат сградата — това го въодушевява и му дава усещане за невероятно могъщество. Къщата е важна — трябва да е с определени размери, може би определен стил, вероятно олицетворение на богатство. По същия начин изнасилвачът търси жени, които смята за привлекателни. Но той се е фокусирал върху нуждата си, а не върху жертвата. Жертвите му са до голяма степен случайно подбрани.
— И според теб Слейтър не ме е избрал заради това, което мога да му причиня, а заради онова, което той може да ми причини. Както е постъпил при брат ти.
— Може би. Но сега нещата се развиват по-различно от убийството на Рой. Гатанката задоволи жаждата си за кръв като уби Рой и го направи бързо. Слейтър си играе с теб вече трети ден. Започвам да се съмнявам в първоначалното ни предположение, че Слейтър и Гатанката са един и същ човек. — Гатанката като че ли не познаваше жертвите си, с изключение на Рой, когото беше избрал заради нея. Тя потърка зиморничаво ръцете си.
— Освен ако всичко това не е прикритие за истинските му занимания. Освен ако от самото начало целта му не е била да си отмъсти за онова, което му сторих.
— Това е най-очевидното предположение. Но вече не съм съвсем сигурна. Отмъщението ми се струва твърде елементарна причина. Ако предположим, че Слейтър наистина е момчето, което си заключил, през годините той би намерил хиляди възможности да си отмъсти. Най-логичната му цел би била да те нарани или убие. Според мен Слейтър не възнамерява да те убива. Поне не скоро. Мисля, че иска да те промени. Иска да насочва действията ти по някакъв начин. Според мен играта не е средството; тя е основната му цел.
— Но това е истинска лудост! — Кевин спря и зарови ръце в косата си. — Какво толкова намира в мен? Кой? Кой би искал… да насочва действията ми?
— Знам, че все още не се връзва съвсем, но колкото по-скоро открием истинската мотивация на Слейтър, толкова по-големи са шансовете ни да те измъкнем от тази каша.
Те стигнаха до аварийния изход. Стълбата стигаше до втория етаж и свършваше под един прозорец. Дженифър въздъхна и се облегна на ламаринената стена.
— С две думи: ако съм права, то единственият начин да разбера истинските мотиви на Слейтър е да разбера теб, Кевин. Трябва да науча повече неща за теб.
Той крачеше напред-назад, вперил поглед в бетона, заровил ръце в косата си.
— Искам да знам всичко за къщата — каза тя.
— Няма какво да се знае за нея — отвърна той.
— Защо не ме оставиш сама да преценя?
— Не мога да говоря за къщата!
— Знам, че не можеш, но това може да ни донесе най-добрите улики. Знам, че ти е трудно…
— Според мен нямаш никаква представа! Не си израснала там! — Той крачеше напред-назад и трескаво приглаждаше косата си, след което разпери ръце настрани. — Смяташ, че всичко това означава нещо? Смяташ, че това е реално? Група мравки обикаля земното кълбо и крие тайните си в тъмни тунели? Всички ние си имаме своите тайни. Кой би могъл да каже, че моите са свързани с нещо? Защо останалите мравки не изпълзят от тунелите си и не разкрият собствените си грехове пред света?
Кевин постепенно се разкриваше и Дженифър очакваше точно това от него. Не защото смяташе да се възползва от признанията му, а защото ако се надяваше да му помогне, трябваше да научи тайните му.
А тя искаше да му помогне. Днес дори повече от вчера; щеше да го иска дори ако Слейтър не беше убил брат й.
— Прав си — каза тя. — Всички ние сме низвергнати, както обичаше да казва нашият пастор. Твоят грях не ме интересува. Ако не си забравил, аз дори се противопоставях на изповедта ти. Интересуваш ме ти, Кевин.
— А кой съм аз? — Той беше отчаян. — А? Отговори ми на този въпрос. Кой съм аз? Коя си ти? Кои са всички? Ние се познаваме по делата ни! Ние се познаваме по тайните ни! Аз съм моя грях! Ти искаш да ме опознаеш, значи трябва да научиш греха ми. Това ли искаш? Да стоваря всичките си малки мръсни тайни на масата, за да можеш ти да им направиш дисекция и да опознаеш Кевин, нещастната измъчена душа?