Дженифър попълни празнотите. Тормозът не е бил точно физически, дори не емоционален, макар да е имало по малко и от двете. Бил е предимно физиологически. Тя гледаше как гърдите на Кевин се повдигат и се спускат. Отчаяно копнееше да го докосне. Виждаше момчето, което седи във ваната със студена вода, треперещо в мрака, опитващо се да разбере този ужасен свят, който беше научено да приема като добър.
Тя преглътна сълзите си. Кевин, скъпи Кевин, толкова съжалявам! Протегна ръка и я постави върху неговата. Що за човек би сторил толкова ужасни неща на едно малко момче? Сигурно имаше още подробности, истории, достатъчни за написването на цяла книга, която да се изучава във всички университети. Но тя не искаше да слуша повече. Само ако можеше да прогони всички тези спомени. Сигурно щеше да успее да спре Слейтър, но Кевин щеше да живее с миналото си до последния си дъх.
В съзнанието й проблесна абсурдна картина — тя лежи до него, притиснала го в прегръдките си.
Изведнъж Кевин изстена и се засмя.
— Тя е извратена побъркана жена.
Дженифър се прокашля.
— Съгласна съм.
— Но знаеш ли какво?
— Какво?
— След като ти разказах всичко това се почувствах… добре. На никой друг не съм го разказвал.
— Дори и на Саманта?
— Да.
— Понякога, когато говорим за тормоза, който сме изпитали, това ни помага да го преодолеем. Склонни сме да го крием и това е разбираемо. Радвам се, че ми разказа. Ти нямаш вина за нищо, Кевин. Това не е твоят грях.
Той се изправи. Погледът му се беше прояснил.
— Права си. Старата коза правеше всичко възможно, за да ми пречи да се развивам.
— Кога за пръв път осъзна, че светът на Белинда не е единствен?
— Когато срещнах Саманта. Една нощ тя се появи пред прозореца ми и ми помогна да се измъкна навън. Но аз бях попаднал в капан. Умствено, имам предвид. Дълго време не можех да приема, че Белинда въобще не е любящата принцеса. Когато Саманта отиде да учи право, ме умоляваше да замина с нея. Или поне да се махна по-далеч от Белинда, но аз не можех. Едва когато станах на двайсет и три най-накрая събрах смелост да напусна. Белинда подлудя.
— И всичко това успя да го постигнеш за пет години?
Той кимна и се усмихна.
— Оказа се, че съм доста умен. Отне ми само година да се подготвя за матура и четири години, за да се дипломирам в колежа.
Дженифър си даде сметка, че го третира като пациент, задавайки му тези кратки, сондиращи въпроси, но като че ли той имаше нужда точно от това.
— И тогава реши да станеш свещеник — каза тя.
— Дълга история. Предполагам, че заради странното ми минало въпросът за доброто и злото винаги ме е очаровал. Което естествено ме насочи към църквата. Моралът се превърна в нещо като мания за мен. Стигнах до извода, че бих могъл да прекарам живота си като разкривам на една малка част от света пътя към истинската доброта.
— Като противоположност на кое?
— На фалшивата реалност, която сами си създаваме. Моята достигаше до крайности, но не след дълго установих, че повечето хора живеят в свой измислен свят. Който всъщност не се различава особено от този на Белинда.
— Много си наблюдателен. — Тя се усмихна. — Понякога се чудя какви са моите заблуди. Вярата ти лична ли е?
Той сви рамене.
— Не съм сигурен. Църквата е система, носител. Не мога да кажа, че познавам лично Бог, не. Но вярата ми в него е достатъчно искрена. Без един абсолютен, морален Бог не може да съществува истински морал. Това е най-очевидният аргумент в полза на съществуването на Бог.
— Аз съм възпитана в католическата вяра — каза тя. — Но така и не успях да я разбера.
— Хм, не казвай това на отец Стронг, но аз също не я разбирам съвсем.
Седейки до него само няколко минути след изповедта му, Дженифър просто не можеше да мисли за Кевин в контекста на неговата младост. Той изглеждаше толкова нормален.
Мъжът поклати глава.
— Невероятно е. Все още не мога да повярвам, че ти разказах всичко това.
— Просто трябваше да попаднеш на подходящия човек — каза тя.
Зад тях се разнесе тропот на бягащи крака. Дженифър се обърна. Беше Галахър.
— Дженифър!