Тя въздъхна.
— Труден разпит — обади се Стив от другата седалка.
Тя извади мобилния си телефон и набра номера на шефа си. Вече беше късно, но трябваше да му предаде информацията.
— А според мен мина доста гладко — каза тя.
Роланд вдигна телефона при четвъртото позвъняване.
— Вече е полунощ.
— Той закъсня с два часа — каза Сам.
— И?
— И той познава Слейтър.
— Нашият човек?
— Твърде е възможно. Подобни татуировки се срещат твърде рядко. Но той твърди, че са се срещнали в Ню Йорк.
— И какво от това?
— Случило се е преди четири месеца. Срещите им са продължили за около месец. Тогава Гатанката се е намирал в Сакраменто и е убил Рой Питърс.
— Значи Слейтър не е Гатанката.
— Точно така.
— Имитатор?
— Възможно е.
— А ако Слейтър е момчето, той вече няма татуировка на кама на челото си, защото я е премахнал.
— Така изглежда.
Роланд покри говорителя с ръка и заговори на някой друг — най-вероятно жена му, освен ако не се намираше на някое закъсняло събрание, което беше напълно възможно.
— Искам те обратно в Сакраменто още утре — каза той. — Щом Слейтър не е Гатанката, той повече не е твоя грижа.
— Знам, сър. Остават ми три дни от отпуската, забравихте ли?
— Ние я прекъснахме и те извикахме на работа, забрави ли?
— Защото смятахме, че Слейтър е Гатанката. При положение че не е така, тази следа е студена.
Роланд обмисли аргументите й. По отношение на свободното време той не беше от най-умерените. Работеше по осемдесет часа седмично и очакваше от подчинените си да постъпват по същия начин.
— Моля ви, сър, познавам Кевин от дете. За мен той е като семейство. Обещавам ви, само още три дни и се връщам в офиса. Трябва да ме пуснете. Освен това винаги има шанс да бъркам за показанията на Салман.
— Да, има.
— Освен това е възможно Слейтър да познава Гатанката.
— Възможно е.
— Тогава ми дайте още малко време.
— Чу ли за библиотеката?
— Целият свят разбра за библиотеката.
Той въздъхна.
— Три дни. Очаквам да те видя на бюрото ти в четвъртък сутринта. И моля те, действай внимателно. Това е неофициално предупреждение. Доколкото разбирам онова място се е превърнало в змийска дупка. Не остана агенция в страната, която да не е пратила хора там.
— Благодаря ви, сър.
Роланд затвори.
Сам се замисли дали да не звънне на Дженифър, но реши да изчака до сутринта. Единственото, което можеше да й каже бе, че Слейтър не е Гатанката. Трябваше да обмисли предварително информацията си, за да не изтърве нещо, което по-скоро би навредило на Кевин, вместо да му помогне.
Вече беше проверила обратните полети. Единият беше в шест, а другият в девет сутринта. Имаше нужда от сън. Трябваше да се примири с полета в девет. Той минаваше през летището в Денвър и щеше да я отведе в Лонг Бийч по обяд.
— Добре… — Кевин наблюдаваше Дженифър, която крачеше напред-назад по дървения под в склада. Бяха отложили плановете си да предоставят подробностите по случилото се в склада на полицията и вместо това бяха решили да използват мястото като щаб. Според Дженифър това бе единственият начин да държат Милтън настрани.
— Да обобщим онова, което знаем.
Агентите Бил Галахър и Брет Микелс седяха край масата, подпрели брадичките си с ръце и бяха вперили погледи в Дженифър. Кевин се облегна на стената и скръсти ръце. Безнадеждно беше. Бяха победени; нямаха никакви следи; край с тях. През последните два часа, откакто намериха бележката на Слейтър, бяха обсъдили стотици идеи.
— Знаем, че той увеличава мащаба. Кола, автобус, сграда. Знаем, че при предишните му заплахи винаги е подсказвал какво ще взриви. Тук няма такова нещо. Имаме време до шест сутринта да отгатнем гатанката или… и ние не знаем какво. Освен това разполагаме със самата гатанка. Кой успява да избяга от затвора си, но си остава в плен?
Дженифър разпери ръце.
— Забравяш най-важното — обади се Кевин.
— Което е?
— Фактът, че здраво сме заразили.
Двамата агенти го изгледаха така, сякаш току-що е влязъл и е размърдал застрашително мускули. Дженифър го погледна с крива усмивка.
— Шегите винаги са добре дошли.
— Хора — рече Микелс. — Този път смята да взриви хора.