Трюгве Гюлбрансен
Трилогия Бьорндал
Отвъд пеят горите
Първа част
1
Скалите над долината на Йомфрудал синееха с криволичещите си очертания сред вледеняващия въздух на есенната вечер. Зад тях на кървавочервения хоризонт продължаваше да стои дирята на залязващото слънце. На най-отдалечения хребет бе застанал кафяв мечок, тъмен като планината, и душеше в посока към застроената шир, където мъглата се издигаше над езера и потоци.
Главата му беше ръбата и насечена, а шията му — дълга и мършава, с оредяла рошава козина. През последните няколко есени се бе случило така, че закъсняваше със зимния си сън. Всичко, което разкъсваше и изяждаше, не му се отразяваше особено. Естествената летаргия и отпуснатост, която го обземаше преди години с настъпването на есента, сега закъсняваше. Тази година имаше нещо нередно. Усещаше някаква болка в тялото си, а и месото вече нямаше същия вкус като преди. Животните, които убиваше, бяха най-често изостанали от стадото, имаха само топла кръв, полуживи сърца и други леки храни, които той набързо поглъщаше и така се засищаше.
Вече не успяваше да догонва лосовете в горите. Тялото му бе отпуснато и твърде бързо се изморяваше, а онази болка се бе загнездила толкова навътре, че го пареше като огън. Усещаше я вероятно от оня път, когато един лош човек от север, от гората на Бьорндал, му я причини със страшен гръм. Изстрелът се вряза в плътта му, кръвта бликна, болката го прониза и го измъчваше дълго след това. Като не успяваше вече да настига лосовете, щеше да разкъсва много овце и крави, смяташе той.
През есента хората прибраха добитъка си по-рано. Няколко пъти му се наложи да събере смелост и да се приближи близо до къщите в среднощния мрак, за да разбие портите на няколко обора, дирещ кръв и храна. Хората го погнаха с ужас и писъци. Тогава той замахна с лапа, повали един от тях и никой повече не го последва.
И хората, и кучетата тук, в селото в равнината, бяха съвсем различни от тези на север, от Бьорндал, където беше вилнял, когато бе в разцвета на силите си. Там, на север имаха кучета, които бягаха бързо, лаеха неистово и хапеха кръвожадно, напълно да полудееш. Хората там не изпадаха в паника и не крещяха, приближаваха се така тихо, че не ги забелязваше, преди да са дошли съвсем наблизо. Тогава се разнасяше невъобразим гръм, който проникваше чак до мозъка на костите, а в тялото оставаше силна болка дълго след това. Тук, в селото в равнината, кучетата боязливо вървяха след хората, имаше само шумотевица, но никаква болка. Той искаше да остане тук и тази вечер да се промъкне до един обор, само да загасяха светлините.
Страшният като черен мрак мечок дълго седя, загледан към небето, което потъмняваше от кървавочервено към среднощна тъмнина. Главата на мечока беше ръбата и насечена, шията му — дълга и мършава, с оредяла рунтава козина — тялото му беше с впечатляващи размери, но бе мършаво, с остри извивки на плешките, видими през козината.
Стар мечок — свиреп мечок…
Същата вечер хората от селото се стекоха на тълпа в двора на свещеника. Свещеникът, господин Дидрих, поемаше водачеството в ръцете си, когато полковникът от Боргланд го нямаше, а сега той отсъстваше. Господин Дидрих беше нов в селото, но на останалите вече им бе станало ясно какъв човек беше той. Знаеше как да помогне при болести по хората и животните, а за духовното благосъстояние на енорията се грижеше със завидното си красноречие, така че трябваше да даде добър съвет и за мечока, който причиняваше толкова беди.
Мнозина съзряха поличба в цвета на небето тази вечер — той предричаше кръв и нещастие. Да, някой дори се кълнеше, че е видял пламтящ, кървав меч в небето, а след това и други бяха убедени, че са видели същото.
Седяха в стаята на свещеника и оживено обсъждаха тежкото положение.
Овце бяха разкъсани, а крави — убити. Есента бяха прибрали добитъка си по-рано. Но се случи нещо нечувано — портите на обори бяха разбити, потрошени на парчета, животни бяха убити, а оцелелите бяха така подплашени, че хората даже не можеха да ги доближат.
Пер Велт, фермерското момче от Бьоркланд, беше ранен под ухото от звяра. Оттогава то изгуби ума си и само лежеше.
Това не беше обикновен мечок. Беше диво животно, каквото никой не бе виждал, огромно и мършаво, с насечен силует, със зелени пламтящи очи, беше златисто червено от едната страна, това бяха успели да видят, а никоя мечка на този свят не изглеждаше така.