Хората с големи сърца — мислеше той сега — не преминават безцелно и напразно през живота. Със своята свенливост и скромност кротката Дортея бе оставила спомен, който не бе останал безплоден. Старият Клинге, който се беше превърнал в един беден самотен скитник, и който бе дошъл тук да завърши дните си, бе провокирал у него мисли, които също го доведоха до духовна промяна.
Въпреки това той, който бе упражнявал власт на самодържец върху цялото си владение, който и в момента председателстваше тържествената вечеря, почувства тази вечер същата самота, която бе открила някога у него Дортея.
Който е свикнал със самотата, трудно може да се спаси от нея.
Еднакво свенливи и горди, Аделхайд и Младия Даг също мълчаха замислени. Едва се докосваха до многото поднесени ястия, от които майорът хапваше на воля.
Стария Даг отново насочи внимание към сътрапезниците си. Обхвана го силно желание да изпълни мечтите им. Той беше човек на действието и начинанията му никога не бяха оставали недовършени.
Неотдавна той бе направил няколко добри сделки в селото в равнината, бе предприел някои подобрения там, а също и в имението, дребни, без особено значение неща. А тук, до самия него, едно много по-голямо щастие чакаше отдавна да бъде осъществено.
Неговият син ще наследи целия имот и относно това той беше напълно спокоен. Но от Коледа насам Младия Даг се бе променил.
Когато се разходи заедно с Аделхайд онази сутрин, разбра, че тя страда отдавна и че крие някаква тайна. Тази вечер не му беше никак трудно да направи необходимата съпоставка и да заключи, че и двамата се измъчват от едни същи чувства.
Наля си чаша коняк и я изпи наведнъж. Много работи в живота си бе извел до благополучен край, но никога не му се бе случвало да се намесва в сърдечни въпроси. При тази мисъл се усмихна едва забележимо. Въобще не се чувстваше способен да уговаря сватби. Дори собствената си женитба не беше съумял да постигне, а бе оставил на Терезе да направи първата стъпка.
Изгледа чистото и решително лице на сина си и разбра, че ще му е необходима известна смелост, за да се намеси в онова, което беше чужда, не негова тайна. Студеният и горд израз на Аделхайд никак не го насърчаваше.
За Стария Даг предложението за женитба имаше характер повече на молба. Не беше свикнал да си служи с необходимите за подобен случай думи, а и те изобщо отсъстваха от речника му. Наля си втора чаша коняк и се замисли, преди да я изпие.
После се наведе бавно над масата. Посребрените му къдрици падаха над ушите, острият му нос сякаш се удължи още повече и очите му се скриха напълно под гъстите вежди. След това още по-бавно вдигна глава и сега лицето му имаше израза, който придобиваше, когато господарят на Бьорндал трябваше да вземе големи, тежки решения, готов сякаш да се хвърли напред в страшна буря. Той се изправи, внушителен и едър, а зад него сянката му се издигна до тавана.
Изкашля се, за да изчисти гласа си.
— Какво ще кажеш за това, майоре — рече той, — че младите хора тук не са казали и дума за това, че са влюбени?
Три изумени чифта очи се взряха в Стария Даг — всичките едновременно и неразбиращо. Първа се окопити Аделхайд. Тя сведе поглед и наведе лице, когато то пламна, а после пребледня. Следващ беше Младия Даг. Той също наведе лице, когато топлина заля обветрените му страни. Беше силно смутен и не можеше да разбере как неговият баща се бе решил на подобна безумна постъпка. От какво бе продиктувана тази безумна постъпка? Следващото нещо, което очакваше да се случи, беше, горда като кралица, госпожица Баре да напусне стаята, а майорът да се изправи и да я последва. Всичко щеше да се срути. Но нищо не се случи. Недоумяващ, майорът гледаше ту Стария Даг, ту дъщеря си, ту младия Даг.
— Какво е това, което чувам? — рече накрая той. — Възможно ли е? Какво, Аделхайд, вярно ли е…
Езикът му беше надебелял от вълнение и от изпитото вино, но той не преставаше да пита.
Аделхайд не отговори. Наведе се ниско над масата.
Очите на Стария Даг бяха тихи и тъмни, но в тях проблесна весело пламъче. Той, господарят на всички в имението, не можеше да допусне да се разделят двама млади влюбени, без да се намеси. Трябваше да помогне на сина си, както помагаше на другите. Спомни си, че навремето, когато беше на годините на своя син, беше също толкова див и свенлив. Да, добре беше направил, че бе заговорил.