Думите, които Ане Хамарбьо бе произнасяла неведнъж пред него, че родът му ще се издигне, докъдето въобще може да стигне човек, тези пророчества сякаш бяха на път да се осъществят.
Седнаха до огъня, Стария Даг и майорът. Младия Даг, както госпожица Аделхайд, беше излязъл навън до стаята си. Сега той се върна и седна в тъмното близо до прозореца. Навън валеше. Дъждът беше връхлетял изненадващо в есенната нощ и човек се чувстваше приятно и сигурно, че си е вкъщи.
В съседната стая се чуха леки стъпки и похлупакът на пианото бе вдигнат. Аделхайд засвири. Скръбни тонове, светли тонове, силни, вглъбени звуци, топли като кръв. След това тя влезе в залата, за да им пожелае лека нощ, изправена, с тържествуваща красота.
Стария Даг бе седял и слушал всяка нота, която тя бе изсвирила — звуците се сляха с шума на дъжда отвън и призоваха в душата му всички скъпи спомени.
Той се изправи, когато тя се приближи, но Младия Даг не се осмели да се приближи към него. Стария Даг разтвори ръце и я притегли към широките си гърди. С твърдата си длан той я погали нежно и прошепна до ухото й:
— Дъще моя…
Полъх от Планината на мъртвите
Първа част
1
Майор Баре не беше служил дълго; въпреки това имаше характерна за военен осанка, докато минаваше по улицата стегнато, с изправен гръб, и лекичко размахваше обкованото си с метал бастунче.
В сивия есенен ден улицата беше кална, но Баре носеше ботуши, високи до коленете, и крачеше решително. Да, той почти не забелязваше калта — защото рядко поглеждаше надолу. Беше вдигнал самоуверено гладко обръснатата си брадичка между краищата на яката над снежнобелите къдрички на жабото и гледаше съсредоточено право пред себе си; ала от време на време хвърляше крадешком поглед встрани, към къщите, в които живееха познати, или към прозорците, на които му се беше случвало да мерне любопитни женски лица, надзъртащи между завесите.
Въпреки неволите и бедността майор Баре съвсем не беше приключил с живота. Шестдесет години не значеха нищо за мъж като него. В дръзкия му, жив поглед все още проблясваше пламък, когато видеше „нещо хубавичко“, и където и да отидеше, носеше със себе си отлично настроение.
От ъгъла до пазара се зададе съдебният съветник Габе, който подскачаше от камък на камък в най-дълбоката кал. Носеше вечните си обувки с връзки и опънати върху издутите прасци чорапи, а изпод маншетите на палтото му се подаваше дантелен ръб.
Баре промърмори нещо като „стар шут“, но отдалеч го поздрави с ръка, когато съдебният съветник вдигна очи.
Габе се беше запътил към другия край на улицата, но се спря несигурно, когато зърна майора. После вдигна лорнета си и се взря изпитателно Баре. Поколеба се за момент, после се обърна и тръгна към майора. Двамата се спряха и съдебният съветник отново изгледа майора съсредоточено през лорнета, този път отблизо.
— Носят се слухове за госпожица дъщеря ви, хубавата Аделхайд — изфъфли съдебният съветник.
Приветливото лице на Баре първо доби стъписан, а после сериозен вид, и погледът му стана строг. За него слуховете означаваха лоши новини.
Съдебният съветник забеляза промяната в изражението му и бързо добави:
— Да, Аделхайд винаги е имала слабост към Русо. — Той не успя да продължи. Майорът го прекъсна със силния си глас:
— Моля, слабост към Росо? Какво, що за човек е това? Росо?
Върху синкавите устни на съдебния съветник се плъзна тънка надменна усмивчица и той вдигна вежди, така че подпухналите му клепачи станаха неестествено издължени.
— Е, е, господин майор — поде той леко снизходително, — сигурно познавате бунтовния швейцарец…
— Не, дявол да ме вземе, ако познавам някакъв швейцарец — избоботи Баре.
Съдебният съветник се огледа нервно. Този майор се палеше твърде лесно, но новината за дъщеря му — ако беше вярна — сигурно беше горчив хап за него. А съдебният съветник гореше от нетърпение да узнае истината. Той успя да обясни на Баре кой е Русо и че книгата му „Новата Елоиза“ е любимото четиво на дъщеря му Аделхайд. Майорът трябваше да признае, че този Русо не му е напълно непознат.
За да не цапа обувките си в калта, съдебният съветник предложи да изпият по чашка портвайн в клуба. По пътя той успя да изкопчи от майора, че дъщеря му наистина е сгодена и ще се омъжва на село. Съветникът тактично премълча думата „селянин“. Госпожа съдебната съветничка, която беше далечна роднина на покойната съпруга на майора, бе получила лек припадък предния ден, когато бе чула слуха за годежа на Аделхайд. С нарастващ ужас бе повтаряла думата „селянин“ и бе казала, че майката на Аделхайд и най-вече баба й, съпругата на епископ Рамер, сигурно се обръщат в гробовете си. Наистина, Аделхайд вече беше зряла дама на почти двадесет и седем години, ала не беше тайна, че бе дала дума на аптекаря Бор, именит и заможен мъж — макар и в напреднала възраст. И въпреки това тя бе отхвърлила аптекаря заради някакъв си селянин. В дома на съдебния съветник намериха само едно възможно обяснение — че Аделхайд е чела твърде много Русо.