Свещеник Рамер не се колебаеше във вярата си, затова не бе необходимо да държи проповедите си на висок глас и неразбираем език, издигнат над енориашите си чрез заучени философски фрази. Бавно и сигурно той се доближаваше все повече и повече до хората в енорията си и след първите месеци, които бе прекарал тук, чувстваше, че е поел по правилен път. Ала на север от голямото село имаше едно селце, чиито жители рядко ходеха на църква. Свещеникът беше слушал най-различни противоречиви неща за хората на север. Някои говореха за здраво упорство спрямо църквата и изобщо всичко — дори за дива саможивост и голяма алчност по отношение на парите и имотите. Други разправяха за великодушие и човечност, за благородство, проявявано в беда и нещастие. Трети разказваха, че старите обичаи се съблюдавали много строго на север и по много неща личало, че християнската вяра е жива там. Ала свещеникът така и не бе успял да разбере истината за хората на север. Те се държаха настрани от всички — също и от него. А именно на север беше властта — властта над това, а и други села. Това бе някакво тайнствено влияние над благоденствието на хората, дори над разума и душите им. Власт, която и самият свещеник чувстваше. Мощта на парите — и мистериозната власт на силни, монолитни, непроницаеми хора над обикновените им, несигурни, земни събратя. Това бе събудило любопитството на свещеника.
Каква беше същността на тази власт? Какво правеше тези хора толкова сигурни в себе си, че плашеха всички и витаеха като призраци в умовете им? Надали беше само богатството. Навярно ставаше дума за напълно безчувствен егоизъм или за своеобразна самомнителна вяра в Бога, а може би и за двете. Защото егоизмът и вярата могат да се съчетават добре по много начини. Тъкмо това превръщаше битието на свещеника във вечна борба. Наистина, човешкият ум възприемаше Божието слово, но по свой собствен начин; не го оставяше да изтръгне егоизма от душата и да заеме мястото му. Вместо това двете се смесваха и така се стигаше до подобни противоречия.
Да, свещеникът бе успял да си изясни това след дълги размишления върху чутото за хората от Бьорндал. На няколко пъти бе виждал Стария Даг в църквата и бе изучавал масивното лице на този силен мъж толкова задълбочено, че противно на навиците си, се бе отклонил малко от проповедта.
Така стояха нещата със свещеник Рамер, когато му съобщиха, че Аделхайд Баре и Младия Даг Бьорндал искат да се венчаят. По-неочаквана задача свещеникът не би могъл да получи, затова му отне известно време да събере мислите си. Ала дългът му стоеше ясно пред него. Толкова дълго се бе страхувал да се доближи до богатите хора от северното селце, защото не ги разбираше — а ето че една от собствените му роднини искаше да заживее там, да стане една от тях. Свещеникът се вълнуваше, като да бе станало чудо. Бе получил Божията подкрепа в делото си — вече беше сигурен в това. Той писа на майор Баре и предостави дома си на него и на булката. Когато майорът и Аделхайд пристигнаха, ги прие със страхопочитание.
Свещеникът не ги бе виждал никога преди, но бе чувал за леко вятърничавия живот на майора и за красотата и многобройните добродетели на дъщеря му. Обстоятелството, че я бе възпитала самата съпруга на епископ Рамер, хвърляше особена светлина върху Аделхайд в очите му. Това, че майорът не остана дълго, се хареса на свещеник Рамер. Дъщерята бе онази, която той искаше под покрива си — както заради хубавия стар обичай, така и по други важни причини. Беше негов дълг да опита да спечели на своя страна Аделхайд Баре и така да си проправи път към непознатата земя на север, а защо не и към същността на хората, които живееха там.
Когато майорът си тръгна, Аделхайд се преоблече след пътуването и слезе от стаята си. Свещеникът я гледа дълго. Свещеник Рамер имаше толкова добродушна и хубава усмивка и такива ведри, дружелюбни очи, а явното възхищение, което изпитваше в момента, и дългото му мълчание, накараха Аделхайд да се изчерви. Ала усмивката на свещеника избледня и на лицето му се изписа нещо като униние. Навярно мислеше за красотата и многобройните умения на младата жена, която щеше да стане стопанка на Бьорндал, и като мнозина други — за заслепяващата сила на богатството.