Ала когато по-късно същата вечер държа проповедта си на Аделхайд, не спомена нищо от мислите си за играта на Мамонт. Свещеник Рамер говори простичко и красиво за любовта и за щастието да влезеш в свещен съюз с онзи, когото обичаш. По-късно той щеше да благодари на Бога, че не е отблъснал гордата си роднина завинаги от себе си в пристъп на неблагоразумно състрадание. Много внимателно свещеникът успя да предаде на Аделхайд представата за тържественото събитие в човешкия живот, каквото представлява встъпването в брак, и още по-предпазливо й обясни какъв дълг имат съпрузите един към друг — да бъдат верни и човечни помежду си не само в земния си път, а и духовно, с мисъл, отправена към царството Божие. Разумно й обясни дълга й да бъде най-довереният приятел на мъжа си — да вземе в новия си дом всичките си добри впечатления от баба си, съпругата на епископа, и да ги принесе в дар на мъжа си, на дома си, на всички около себе си — и на децата си, когато дойдат на бял свят.
Още преди срещата със свещеник Рамер умът на Аделхайд се вълнуваше безмерно от мисълта за всичко, което й предстоеше, а тихите, топли думи на свещеника й направиха толкова силно впечатление, че тя не можа да сдържи сълзите си въпреки усилията на волята си. Те изпълниха очите на младата жена и тя извади кърпичката си.
Свещеникът първо я погледна леко изплашено, но после стана, отиде спокойно зад стола й и я погали предпазливо по гъстата коса.
— Много мъка носи животът — каза той, — и знам, че вече си минала през много изпитания, Аделхайд, но се радвай и се изпълни с доверие към това, което ти предстои; към това, което Бог е подготвил за теб. Той има основание за това. Не забравяй да се уповаваш на Него, когато дойде скръбта. Не забравяй също, че аз съм Негов служител и че съм тук, в свещеническия дом, и мисля за теб, и те чакам да идваш не само в мъка, а и в щастие, Аделхайд, когато пожелаеш.
5
Тази нощ Аделхайд дълго лежа будна. По едно време стана от леглото, отиде до прозореца и погледна на север. Мракът обгръщаше всичко, ала тя сякаш усещаше порив да види отвъд него, отвъд всички хълмове и възвишения, отвъд горичката в северния край на селцето, право в Бьорндал. Дали прозорците там още светеха? Дали той, Даг, си беше вкъщи? Или беше в гората? За какво мислеше той в момента? Заля я студена вълна от страх. Дали той се радваше, че я взема за жена? Беше ли истински, истински щастлив? Или изпитваше колебание, каквото тя знаеше, че бе изпитвал спрямо нея още от миналата есен, когато се срещнаха за пръв път една вечер в залата на Бьорндал. Тогава Аделхайд и баща й бяха пристигнали там от Боргланд, за да посетят един приятел на майора, стария капитан Клинге, който изживяваше последните си години като писар в Бьорндал.
Тя се взираше навън в мрака и мислеше за първия път, когато видя Младия Даг — с дрипави дрехи заради скитането в горите и с ръка, омотана с окървавена превръзка, спомен от ноктите на орела — и колко хубав и властен изглеждаше той. Мислеше и за това, какъв бе той след това, на Коледа, когато тя прекара редица приказни дни в Стаята на госпожицата. Колко боязлив бе той — почти не продумваше, а я следеше с изпитателни, зачудени очи. Аделхайд мислеше за великолепната Бъдни вечер в Бьорндал, за бала в голямото имение Боргланд, за тъжното пътуване към къщи с Даг след това и за последната вечер, когато той само и пожела лека нощ и отиде в гората — и дори не си беше вкъщи, когато тя и баща й отпътуваха на следващата сутрин.
Младата жена мислеше за всичките си болезнени чувства и съмнения, които бе преживяла после в града, и за това, че бе изпитала такова отчаяние, че накрая бе дала дума на възрастния аптекар.
Мислеше и за последното им посещение в Бьорндал по повод погребението на капитан Клинге, и за престоя им там, който продължи цяло лято. За самотните си, изпълнени с тъга разходки в розовата градина и за красивите места около стопанството. Спомни си и една сутрешна разходка със Стария Даг, при която стигнаха чак до върха на хълма на север от Бьорндал, и паметта й съживи гледката, която се бе открила пред очите им — никога не бе виждала света толкова голям, както когато видя горите на Бьорндал, селото и безкрайната шир отвъд тях.
Най-накрая си спомни последните дни, когато смяташе, че вече е приключила с живота и трябва да се подчини на суровата Божия воля: да стане болногледачка и спътница в старостта на аптекаря, когато се прибере в града. Тогава настъпи последната вечер в стопанството, изпълнена с горчив плач над багажа в Стаята на госпожицата и с несигурност и страх на тържествено подредената за изпроводяк маса в старата трапезария — когато ненадейно се случи голямото събитие. Тъкмо когато Аделхайд беше най-потисната, Стария Даг изрече необяснимите думи, че тя и синът му са влюбени един в друг. Тя още помнеше изгарящия срам и радостта, която го бе последвала, както и страха, че може би все пак не е вярно, че Младия Даг наистина я обича. Като в тиха молитва Аделхайд мислеше за срещата си с Даг същата вечер в полутъмната зала, когато тя се притисна до него, а той я целуна за пръв и единствен път досега, и така тя разбра, че е вярно.