Аделхайд се облегна с лакти на перваза, като леко потреперваше, и продължи да се взира в мрака. Страхът й се разтваряше в нощния въздух, а после отново я връхлиташе, силен и смазващ.
Стария Даг беше онзи, който впоследствие бе уредил всичко с баща й. Тя и Младия Даг не си бяха разменили нито едно писмо, нито дума дори. Наистина, Стария Даг й предаваше много поздрави от сина си всеки път, когато я посещаваше в града. Ала надали Младия Даг действително изпращаше тези поздрави. Баща му дори носеше злато на Аделхайд, тежко злато под формата на верижки и пръстени. Казваше, че ги праща синът му, ала дали Младия Даг въобще знаеше за тези подаръци? Едва ли. Двамата, старият и младият, почти никога не разговаряха помежду си. Във всеки случай, тя никога не бе ставала свидетел на такъв разговор във времето, което бе прекарала в Бьорндал. Бащата и синът не бяха врагове, напротив, обичаха се. Ала Младия Даг беше мълчалив с всички, а баща му като че ли се боеше от него.
Мракът обгърна Аделхайд. Дойде плътен, без начало и без край, без определена форма и без звук, но все пак жив — пелена от страх и съмнение.
Ами ако Младия Даг бе променил мнението си? Ако не се радваше, че ще се оженят? Ами ако не искаше… ако бе отишъл в гората тази нощ, както бе сторил последната вечер през зимата и много, много пъти през лятото? Ами ако не се върнеше на сутринта… защото не искаше… това с нея… или му се случеше нещо лошо? В горите на Бьорндал беше опасно. Там беше царството на мечките стръвници, вълците и лосовете, имаше върхове, пропасти и разпенени потоци. А Младия Даг не беше особено внимателен с пушката. Можеше да се простреля неволно.
Треперейки, Аделхайд стана и си легна между студените чаршафи. Големите стаи в дома на свещеника бяха твърде мразовити — и във всички домове в голямото село дървата бяха оскъдни. Трябваше да ги пестят, почти както в града. По-рано вечерта бяха заредили добре печката в стаята на Аделхайд, но всичко отдавна бе изгоряло. Тя мислеше за дните си в Бьорндал по Коледа. Навън край къщите беснееше студен вятър, но у дома в огнищата пламтеше огън и печките излъчваха топлина, а слугите непрекъснато носеха дърва. Горе, в Стаята на госпожицата, където Аделхайд спеше, когато беше в Бьорндал, брезовите цепеници бяха подредени по цялата дължина на стената. Можеше да зарежда печката, когато пожелаеше.
Да, да, Стаята на госпожицата. Аделхайд се сви в студеното легло. В Стаята на госпожицата имаше голямо, топло легло. Бяха го донесли от чужда страна в изискания дом на търговеца Холдер в града, а оттам някога бе стигнало до Бьорндал с дъщерята на Холдер, госпожица Дортеа, която беше лелята на младия Даг и бе живяла в тази стая до последния си час. Затова я наричаха Стаята на госпожицата и затова всичко там бе по-красиво от всичко останало. В шкафовете и в скрина имаше много сребро и изящни предмети. А над голямото легло висеше разпятие, изработено от слонова кост, злато и сребро.
Една вечер Аделхайд бе видяла разпятието под особен ъгъл на светлината. Точно върху него падаше лунен лъч, промъкнал се през един процеп в балдахина, но младата жена никога не забрави как блестеше то в мрака, сякаш със собствена светлина.
Голямото легло в Стаята на госпожицата в Бьорндал беше толкова хубаво и меко. Беше си като отделна къща. Когато навън бушуваше буря, бе толкова приятно да се сгушиш на топло под разпятието. Там щеше да спи Аделхайд на следващата вечер. Не, може би нямаше? Изведнъж й стана горещо между колосаните чаршафи. Сигурно вече никога нямаше да нощува сама в Стаята на госпожицата. Утре щеше да се омъжи. Как ли щяха да живеят в стопанството, тя и Даг?
От младежките си години Даг живееше сам в старата колиба с принадлежностите си за риболов, кучетата и оръжията си. По средата на пода имаше открито огнище без комин, а колибата, най-старата постройка в Бьорндал, нямаше прозорци. Не беше подходящо място за младоженци. В голямата стара спалня спеше Стария Даг, а той никога не правеше промени в дома си, така че той сигурно щеше да си остане там.