6
Всичко мина благополучно. Майор Баре взе дъщеря си от дома на свещеника. Старият слуга Сивер Бакпе беше кочияшът, а във файтона бяха впрегнали големия жребец. Църквата беше препълнена с народ и всичко беше много тържествено. Свещеникът се държа ведро и властно и с необичайно сериозната си проповед накара всички да се замислят, а след това отслужи венчавката с толкова ясен глас и с такава увереност в делото си, че тя протече точно така, както Стария Даг си бе представял, че в църквата на тази енория ще види единствения си син да се венчава пред толкова много любопитни погледи от селата и града.
После от църквата към Бьорндал се изви безкрайно шествие от коли. Всички пристигнаха благополучно и по стар обичай получиха лека закуска и напитки, а след това се отправиха в добро настроение към сватбената трапеза в голямата зала. Там пяха песни, разговаряха и вдигаха наздравици по градския обичай. Всеки можеше да вдигне наздравица за това, което му беше на сърцето — за младоженците, за датско-норвежкия съюз, за краля, за домакина и за свободния норвежки селянин. На масата имаше толкова разнообразни ястия, колкото на всички празници от незапомнени времена в Бьорндал, както и неочаквано много вино, ракия и бира в сребърни съдове. Красиво облечени слугини от стопанството и селцето забележително бързо принасяха и отнасяха храната и напитките и въвеждаха ред във всичко, от което гостите имаха нужда.
Отначало гостите от града шумно огласяха трапезата с песни и речи. Навярно предварително се бяха разделили с очакването за голям празник на село, ала с напредването на гощавката — бързо, сигурно и безкрайно — гражданите явно замлъкнаха. Съдебният съветник Габе вдигна лорнета си и загледа жена си с високо вдигнати вежди, а и други се споглеждаха многозначително.
Някога една жена бе помагала в Бьорндал в продължение на осемдесет години. До последния си час тя бе съхранявала с достолепна строгост всичко, което от най-ранната си младост бе видяла и чула за традициите и обичаите, приготвянето на храната и особено за гощавките. Жената се наричаше Ане Хамарбьо и бе роднина на Бьорндал. Още докато тя бе жива, стопанка на Бьорндал стана Терезе Холдер, която произхождаше от заможен градски род. Терезе се бе заела да научи и предаде на идните поколения знанията на Ане и бе добавила към тях и нещичко от богатия си дом в града. Госпожица Крюсе бе наследила всичко това от Терезе и сега управляваше домакинството също толкова добре, както Терезе и Ане го бяха правили по свое време.
Затова на гостите не се удаде удобен случай да упражнят навиците си, които бяха възприели от чуждите страни. И без това бяха достатъчно заети да опитват даровете на гората, планината, реката, домашния двор и годишната реколта, с които бе отрупана трапезата.
Да, всичко мина благополучно. Във всички стаи жужаха гласове край купите с пунш. Възрастните играеха карти, а в залата звучеше музика и младите хора танцуваха.
Ала имаше и някои, които нито играеха карти, нито танцуваха. Повечето от тях седяха в залата, откъдето можеха да наблюдават всичко, което се случваше. Там те доближаваха глави една до друга и си шепнеха за всичко, което се появяваше пред очите им, и за всичко, което бе станало през деня. Седяха толкова далече от другите, че се чувстваха незабележими, докато те самите можеха да наблюдават как животът в залата тече покрай тях.
На такова едно място седеше Елеоноре, строгата леля на Аделхайд. Тя носеше рокля от тежка копринена дамаска с пищни волани — напълно несъответстваща на времето и модата. Да, и лелята, и роклята й принадлежаха на отдавна отминало време. Някога деколтето на роклята бе дълбоко изрязано, но сега бе строго затворено. Личеше си, че тоалетът е преправян повече от веднъж — според модата и най-вече според възрастта на притежателката си. Леля Елеоноре беше рожба на епоха с лекомислен светски живот; ала беше и дъщеря на епископ. А майка й едно време бе всявала ужас заради неумолимата си строгост по отношение на всичко, така че животът на Елеоноре беше пълна противоположност на нравите на епохата, в която бе израснала. Знаеше се, че някога е била влюбена, ала бе дочула нещо за миналото на избраника си… и се бе затворила за външния свят. Може би бе съжалявала след това? Тя не издаваше нищо пред хората, но днес очите й следяха Аделхайд и Даг с особен интерес. Аделхайд долови погледа на леля си, когато тя веднъж го задържа върху Даг, и никога не го забрави. Сякаш леля Елеоноре си се бе представила на нейно място като булката на Даг. Аделхайд винаги бе гледала на леля си като на човек, напълно отделен от буйния поток на живота, ала сега й дойде на ум, че с Елеоноре нещата стояха, както и със самата нея. Зад най-строгата външност огънят на живота може би пламтеше най-силно. Аделхайд съжали малко леля Елеоноре и почувства топла благодарност, задето собственият й живот се бе подредил другояче, да, изведнъж всичко придоби необятно голяма стойност в очите й. Сърдечността й, която досега тя бе обуздавала в мислите и поведението си, взе превес. Сякаш тежкият, пламтящ поглед на леля Елеоноре върху Даг бе позволил на Аделхайд да се изтръгне от скованата си сдържаност и да бъде такава, каквато беше пред Бога и хората: омъжена!