— Да… на Коледа — каза тя. — Чух как Аделхайд и… баща й са празнували тук миналата година… и ако вие… ако ти смяташ така, с голямо удоволствие ще дойда за Коледа.
Стария Даг се замисли за известно време, както обикновено, и отвърна, че как тя говори, си е нейна работа, но… той има обичай наистина да мисли това, което казва.
Госпожица Рамер забеляза, че стопанинът не е свикнал да се изразяват съмнения в искреността на мнението му дори в светски разговори, и замалко да сложи ръка върху неговата, но вместо това пусна ветрилото.
— Знам, че вие… че ти наистина мислиш така — каза тя. — Аз просто съм свикнала да… говоря така, както преди малко. Ако Аделхайд поиска, с удоволствие ще остана за няколко дни… а ако може да дойда за Коледа, това е нещо, което бих оценила особено много.
Стария Даг отново я погледна косо. За него госпожица Рамер беше искрен човек, а онова, което майорът му бе казал за нея, навярно се дължеше на собствените му грехове. Защото Стария Даг не беше сляп за слабостите на свата си.
Госпожица Рамер и Стария Даг седяха в стаята и си хвърляха погледи, а около тях звучаха много гласове и музикални инструменти. Той гледаше красивата й, старомодна рокля и вдъхваше аромата на парфюм — и това му напомняше на младостта му, на собствената му снажна съпруга и на крехката й сестра, госпожица Дортеа — спомни си и за двете. Когато зазвуча един от старите танци, които стопанинът знаеше, той се изправи рязко и се поклони на леля Елеоноре. С усмивка отклони уплашените й уверения, че отдавна не е танцувала. И селяни, и граждани бяха удивени, когато госпожица Рамер в тежката си копринена рокля величествено пристъпи в залата заедно със Стария Даг. Хората изоставиха игрите на карти и бъбренето край купите с пунш и заприиждаха през вратите, за да видят невероятната гледка, която бяха двамата танцуващи.
Това, че Стария Даг, когато разбра, че още може да танцува, покани и булката, беше напълно естествено. Дълго след това се носи мълвата (тя стигна чак до града) за прекрасната гледка, която представляваха танцуващите Аделхайд и Стария Даг на нейния сватбен ден в голямата зала в Бьорндал.
Защото той, старият, не беше по-различен от другите — празникът, пълните чаши и игривата музика увлякоха и него. Той бе изправен в цял ръст, очите му блестяха, от топлината косата му се стелеше на вълни по раменете. Така Стария Даг беше гледка, която не можеше лесно да се забрави.
7
Вечерта напредваше. Настъпи нощта, ала тържеството беше в разгара си.
Близо до кухнята имаше една голяма стая. Бе стояла затворена цялата вечер, но сега госпожица Крюсе отвори вратите и покани гостите там. В стаята бе подредена огромна трапеза, която напомняше на коледните угощения в Бьорндал. Масата бе отрупана с всевъзможни ястия, при това във военно време, когато в страната цареше глад и оскъдица, дори в заможните домове. В стаите настъпи оживление, защото всеки трябваше сам да си вземе храна от трапезата.
Госпожица Крюсе и няколко възрастни прислужници бяха до масата, за да помагат на гостите; ала всички останали жени от прислугата бяха напуснали празненството по-рано вечерта. Навярно имаха друга работа.
Пренасянето на храната и оживеният шум разведриха обстановката, а онези гости, които досега се бяха държали сковано, също се отпуснаха и развеселиха. Ракията и силната бира сигурно също оказваха своето въздействие. Някои държаха речи пред по-малки и по-големи групички в трапезарията и другите стаи. По-късно се говореше, че арбитърът Радер сам-самичък е държал реч високо и ясно в синята стая.
Докато гостите се хранеха, музикантите бяха в кухнята, за да се подкрепят, но бързо се върнаха в голямата зала и музиката отново я изпълни, докато няколко закъснели души пееха пиянски песни край трапезата, а други си тананикаха едни и същи мелодии безспир.
Жълтата стая изглеждаше по същия начин, както една от стаите в дома на Терезе Холдер в града. Белите мебели със златни ръбове в стил рококо също бяха оттам, а стените бяха покрити със златиста копринена дамаска. Тук седяха най-изисканите дами, когато не предприемаха експедиции до другите стаи, за да хвърлят по едно око на съпрузите си или да открият нещо, което да одумват по-късно в жълтата стая. Поиграха малко I’hombre, но повече разговаряха, обикновено с приглушени гласове. Маниерите на Стария Даг и на младоженеца бяха старателно обсъдени, а самата Аделхайд бе превърната в основна тема на разговора. Роклята й бе станала предмет на особено щателна дискусия. Дамите я намираха за неестествено скъпа за жена с толкова беден произход, освен това не беше нито старомодна, нито изцяло по новата мода, но Аделхайд винаги се бе стремяла да се отличава от другите, разбира се. При това роклята не беше бяла, а синя. Все пак най-лошото беше, че Аделхайд не се бе възползвала от възможността да поръча деколтето да е по-затворено, както повеляваше съвременната мода. Да се покаже като младоженка на нейната възраст с възможно най-дълбоко деколте, си беше чисто и просто предизвикателно. Когато една жена имаше фигура, по която се заглеждаха всички мъже, беше изключително безвкусно да я подчертава по този начин, а когато го правеше на сватбения си ден, това не можеше да породи нищо друго, освен раздразнение. И въпреки че носеше копринената си наметка върху раменете, това не подобряваше положението — вижте само как се развява на всички страни.