Силната музика и всички оживени гласове в стаите наоколо караха дамите да се чувстват в безопасност и така те продължиха, може би твърде необезпокоявани, да обсъждат роклята на Аделхайд, както и това, че тя танцуваше твърде много с всички и че не са забелязали един-единствен знак на привързаност към мъжа й — тя дори не можеше да бъде видяна в неговата компания след вечерята. Стигнаха дотам, че започнаха да съжаляват младия Даг, чиято жена вече беше Аделхайд Баре. Та той изглеждаше толкова умислен и сериозен цялата вечер. Никой не го бе видял да се усмихва, а за това сигурно си имаше причини. В ревностното си усърдие да одумват Аделхайд дамите решиха, че мъжът й е твърде добър за нея, и заговориха за външността, поведението и сериозността му. Забравиха какво бяха мислели преди за него — вече смятаха, че Даг е по-красив и представителен от Аделхайд, а освен това беше и богат. И въпреки всичко Аделхайд се държеше така…
Насред безкрайния разговор една от дамите внезапно се прокашля. Всички вдигнаха поглед и задълго настъпи мъртвешка тишина. Госпожица Рамер бе влязла откъм страничната стая и бавно прекоси помещението с величествено вдигната глава и необяснима усмивка.
Дамите дълго гледаха след нея. После се спогледаха, някоя прошепна няколко думи на френски и разговорът наново продължи. Този път на прицел бяха прекомерната гордост на госпожица Рамер въпреки бедността й, смешната й рокля и това, че сигурно сега си въобразяваше, че има собствен дял в богатството на Бьорндал. Думите им, френски и норвежки, бяха деликатни и гладки като копринената дамаска, покриваща стените, а съдържанието им подхождаше много добре на преобладаващия цвят в стаята.
Историята на роклята на Аделхайд беше малко необичайна, затова и дрехата беше особена. Стария Даг, който мислеше за всичко, бе помислил и за това, когато чу имената на всички изискани хора, в чиито среди се бяха движили майор Баре и Аделхайд и които майорът смяташе да покани на сватбата. Даг отдавна бе разбрал колко беден е бъдещият му сват, затова без заобикалки бе заявил, че той, като втори баща на Аделхайд, ще плати за рокля, подходяща за пред очите на гостите от града. Той накара майора да занесе една от роклите на младата жена на шивач, който да ушие нова по същите мерки. Аделхайд не биваше да разбира за това, преди роклята да е готова, а тя трябваше да бъде от най-скъпа коприна и с всички украшения и бродерии, които шивачът сметнеше за подходящи.
По онова време обикновените, леки рокли се шиеха по домовете, а когато трябваше да се изработи нещо специално, викаха шивачка. Занаятът на дамския шивач беше отмрял — бяха останали само няколко негови представители, които бяха принудени да си намерят друг поминък. Нито Стария Даг, нито майорът знаеха това, така че последният се отправи с маршова стъпка към един от старите шивачи, които му бяха известни. Резултатът от това тайно начинание на тримата възрастни мъже беше една дълбоко деколтирана рокля от небесносиня, твърде плътна коприна, с права талия и широк ръб от тъмносиня коприна с огромни бродерии в сметаненожълто и златисто; и наметка от същия плач като роклята, поръбена в същия цвят. Роклята падаше семпло и свободно, както бе прието сега според гръцката мода, но талията беше твърде висока, деколтето — прекалено дръзко, а коприната — много тежка.