Закопча здраво наметката, повдигна яката й и седна тук, навън, на една скамейка. Това й се струваше невероятно — да седи сама тук, горе в мрака, и да слуша празничната глъчка, да долавя екота на собствената си сватба. Глъчката от залата беше за нея като прощаване — с всичко там долу, с града, с цялото й минало. Беше финален акорд на живота й досега. А ехтенето на танца в постройката на прислугата и звукът на китарата, който запалваше емоции, й изглеждаха като притегателен повик от страна на новия живот, към който тя се бе устремила сега.
10
Досега Аделхайд бе преживяла десет щастливи години. Това бяха първите години на нейното детство. Баща й беше офицер в кавалерията през по-голямата част от това време и семейството живееше в голямо селско имение с много стопански животни и с много буйни коне. Когато баща й беше у дома, имаше живот, забавления, разходки на открито и езда, а за Аделхайд, още преди да е навършила десет години, баща й казваше, че се е превърнала в истински кавалерист в ездата.
После дойде онова неимоверно тъжно събитие, майката взе Аделхайд и двете се преместиха да живеят при баба й. Баща й повече не се появи, и това, което Аделхайд понякога чуваше да казват за него, я научи да ненавижда човека, който й бе създал най-светлите спомени. По този начин в нея поникна първото недоверие към живота. Десетте години в къщата на баба й минаха спокойно, но аскетично и без веселие.
След като майка й, а след това и баба й починаха, Аделхайд трябваше да се върне при ненавистния си баща. Миналите оттогава седем години, изпълнени с бедност и нерадости, бяха сложили своя отпечатък върху нейната душа. Междувременно точно тогава тя откри, че е красива, и благодарение на баща си се запозна с всички предоставени й удоволствия. Много пъти бе избирана за кралица на бала — тя, Аделхайд Баре, обаче…
Въздържаността, на която бе научена в дома на баба си, се бе установила в нея — бе я научила да прозира страданието зад външната усмивка в обществото, да прозира празнотата зад всички комплименти. Помпозният блясък навън и нуждата у дома я караха да чувства цялото съществуване като измама.
В този момент в живота й се появи Бьорндал. От първия час това силно древно имение и свенливата строгост на Младия Даг се сляха за нея в едно, в общ образ на истината и правдата — в контраст с превзетостта и празномислието на градските кръгове, в които танцът ставаше по-буен, щом заплахите и нещастията от войната зловещо се спускаха над домовете.
И тя, ужасена от детството си вкъщи, никога не се осмели да повярва на нито едно от всичките уверения в любов, прошепнати със страстен глас — отнасяла се с недоверие към многото приказки за обич, тя се бе оказала сломена и завладяна от любов към мъж, който никога не бе разговарял с нея и не й бе казал дори една нежна дума.
През тази безкрайно дълга година тя бе преживяла в отчаяние съмненията и болките на любовта.
Така че сега Аделхайд трябваше да е щастлива — нали затова свещеникът авторитетно я подтикна да обсъди заедно с него проблема за Бога и хората, за мястото на всеки, за същността на нейното съществуване?
Да, щеше да бъде щастлива от този ден нататък — както и през още много — много дни, които предстояха за нея; беше замаяна от щастие заради всичко това. Плачеше и страдаше от безмерна радост в прекрасната си стая — тя, която винаги и независимо от всичките си страдания бе държала главата си гордо и високо, сега се разтапяше от топла, нежна човечност и усещаше потребност да сключи ръцете си около врата на някого, и тъй като не биваше на врата на друг, тогава — около врата на баща си.
Ала който още от невинното си детство е бил подтикван да мрази собствения си баща, който е израснал сред подобни съмнения, такъв човек става като Аделхайд.
Няколко седмици след сватбата тя седеше една вечер в стаята си. Стария Даг беше получил новини от града, че войната в Швеция е към края си — и вероятно скоро ще се открие възможност за комуникация с Англия посредством корабите — и кризата, от дълго време владееща горските стопанства, вече може би ще бъде преодоляна. И без да чака повече, Стария Даг заповяда да се започва работата. Той имаше струпан в града дървен материал, грамади, които не бяха натоварени и за които не бе получил никакви пари. Сега търговците искаха да нагодят сметките по старите ниски цени, с обезценени книжни пари. Обаче от тяхната настоятелност той си направи извода, пък и разполагаше с достатъчно хора и коне, които само ядяха, без да допринасят някаква полза. Извести сина си относно плановете си и Даг отиде в гората, за да даде тласък на нещата; по всичко личеше, че много бърза със заминаването си. Аделхайд усети ледени тръпки, когато разбра, че той иска да замине — още същия ден, в който бяха обсъдили това.