Аделхайд започна да се притеснява. Даг се бавеше вече няколко дни — но спокойствието на Стария Даг смекчаваше тревогата й, а и самата тя си казваше, че трябва да бъде разумна.
Същата самотна вечер се сети, че още не е използвала ключа, който Стария Даг й бе дал вечерта на сватбата. Леля Елеоноре бе останала за по-дълго, двете стояха до късно вечер и тя не бе намирала време да се заседи безцелно в стаята си. От града беше дошла и една каруца с неин багаж, сред който и книги, останали от баба й. По нейни указания Стария Даг веднага бе наредил да й направят лавици — една в стаята й, за най-любимите й книги, други две в една от стаите в новата къща. След заминаването на леля Елеоноре бе прекарала много приятни часове в преглеждане на книгите, свързани със спомени за баба й и за времето, което бе прекарала при нея. Въпреки цялата строгост на старата госпожа това беше хубав момент от живота й, в който книгите бяха нейните приятели — книгите на епископа.
Тази вечер тя влезе в кабинета, двете изящни врати на който винаги бяха отворени, защото Стария Даг й бе предоставил всичко, което беше вътре. Писалището стоеше заключено в стаята. Бе имала други грижи, преди да настъпи този момент, и бе приемала факта, че е заключено, като нещо нормално.
Тази вечер обаче бе сновала неспокойно насам-натам, бе излизала на терасата и влизала отново в стаята, нещо повече — беше запалила огъня в камината на стаята на Даг, за да разпръсне в тъмното помещение нещо от живота на светлината и сенките, и си бе припомняла вечерите, когато с Даг бяха седели до късно през нощта тук, пред камината. Бе изкопчвала от устата му думи — за горите и хората, и бе се почувствала по-близка с него; но все пак продължаваше да усеща колко безкрайно далеч се намира от неговата вътрешна същност. Разсъждавайки върху това, тя се бе върнала отново в стаята, когато изведнъж се сети за ключа.
Сега тя го взе. Беше един изящен ключ с фина украса по дръжката и много нарези на езичето — почувства вълнение в ръцете си, когато го пъхна в писалището на госпожица Дортея Холдер.
Какво ли имаше вътре — в шкафа на една изтънчена богата госпожица? Той беше на дъщеря на едър търговец, жена с ангелска красота, както бе чувала от Стария Даг и както самата се бе досетила от обзавеждането на стаята. Ключът превъртя леко, сякаш вчера бе заключено с него, вратите се отвориха тихо и доверчиво. Някога са били направени от майстор така умело, че се отваряха сякаш от само себе си — плавно.
Аделхайд никога не бе посмяла да надникне в писалището на майка си. Веднага след нейната смърт баба й бе изпразнила всички чекмеджета, а писалището на баба й бе открито празно след смъртта й. Тя не остави никакви тайни. Такава беше тя и вероятно така беше и с Дортея. Сестра й Терезе, майката на Даг, я беше надживяла и от тогава Стария Даг бе прибрал ключа. Навярно всичко бе унищожено и изгорено, както се случва при хората. Но не, Стария Даг толкова мило й бе рекъл, когато й даваше ключа, че всичко в писалището и в раклите принадлежи на нея. За него не беше характерно да подарява с гръмки думи нещо, което е празно и пусто.
Аделхайд посегна с разтреперана ръка към дръжката на най-горното чекмедже от лявата страна и го изтегли. Там имаше книжа, писма и всевъзможни други неща, пожълтели от времето. Дръпна следващото чекмедже. В него имаше една голяма книга, навяно Библия. Отвори следващото — пак книга. Взе книгата колебливо и я разгърна. Дата и година, дневник. Буквите на изящния красив почерк затанцуваха пред очите й, тя затвори книгата и я върна обратно на мястото й. Щяха да минат може би седмици и месеци, докато събере смелост да я разгърне отново, да проникне в тайните й — на имението тук, на неговите хора и на самата госпожица Дортея.
Аделхайд издърпа чекмедже след чекмедже. Всичко бе в ръцете й. Беше твърде много жена — добра и честна, но Стария Даг не й бе дал това току-така. Ръцете й притежаваха онази чисто женска черта — бяха любопитни. Те изследваха чекмеджетата едно по едно. Чекмеджета с дантели и яки от брокат, с ухание — не, не от изветряла лавандула, а от други живи, омайни, тежки аромати от времето на кринолините и високите тежки прически, силни, опияняващи аромати от страни далеч на юг.