Едно от чекмеджетата беше по-късо от останалите. Аделхайд знаеше какво означава това; ръцете й изтеглиха съвсем навън чекмеджето, потърсиха в дълбочина и извадиха от тайното отделение вътре една кутия. Не изпита изненада. Всичко беше така, както трябва да бъде в едно приключение. Тежки златни верижки и гривни — едната беше особено дебела — пръстени с блестящи камъни, едно колие с много перли отпред, една златна диадема за коса и две големи златни монети на дъното.
Чак сега тя бе обзета от онова чувство на притеснение и плахост, което връхлита колебливите души, когато надеждите им се оправдаят.
Беше жадувала за щастие, както всички останали. И нейните надежди се бяха осъществили — със сватбата, с тази стая и… с Младия Даг. Но в приключението трябваше още нещо: да няма край.
Още не бе разгледала нито пожълтелите книжа, нито подвързаните заедно с Библията листа за писане, нито дневника, нито раклите. Всъщност още нищо не знаеше за най-значимото в това приключение — за горите, които Даг преброждаше, и никога нямаше да научи нищо за тези негови обиколки.
Всичко тук беше като Стария Даг — и като Младия Даг. Пътят към тях беше така безкрайно дълъг. Бе прочела повече книги от мнозина, беше прекарала много време над книгите на епископа, бе проучила всички онези места в тях, където още стояха неговите бележки или подчертавания. Познаваше проповеди и написано от хора за хора, някога бе вярвала непоколебимо в собственото си знание. Да, тогава бе вярвала дори че разбира хората. Ухажорите, всички мъже в града й се бяха стрували забавно прости и еднакви. Но какво знаеше тя за тези хора, към които сега принадлежеше, според авторитетното Божие слово в устата на свещеника и според всичко, което се бе случило оттогава досега?
Майката на Младия Даг в продължение на години след смъртта на сестра си не бе докоснала нейното скривалище. Прах се бе натрупал върху всичко, а и в мириса вътре имаше нещо толкова упоително и загадъчно — сред книжата и декоративните яки, недокоснати в продължение на дълги години. И сега Стария Даг й беше дал ключа към всичките тайни на госпожица Дортея. Безгранично доверие към починалата и — към самата нея. Без да промълви нито дума, той й беше показал повече, отколкото всички други хора до този момент. Подобно нещо не биха се решили да направят обикновените хора заради тяхната несигурност и недоверие към всички и към себе си. Просто беше немислимо — че някой може да бъде толкова уверен.
Вроденото недоверие на Аделхайд към всичко и към самата себе си не бе надделяло над тези впечатления — те само пораждаха у нея известен страх. Как трябваше да се отплати на Стария Даг за всичко това и как можеше да се покаже достойна за безусловното му доверие? Познаваше твърде много освободеното лекомислие на времето си, знаеше, че за обществото, от което произхождаше, няма нищо свято. Заради това и не подозираше, че думите на свещеника при венчавката в църквата бяха изконни свещени думи за Стария Даг и я превръщаха в член на неговото семейство. В това семейство хората не познаваха съмнението и развода, щом двама души са венчани пред олтара.
В младостта си Стария Даг бе стаявал в сърцето си, скрито от жена си и сестра й, много неща. По-късно бе изпитал толкова много от тежестта на живота и на смъртта, и много неща, които по-рано го измъчваха, сега му се струваха маловажни. Докато бе жива Дортея, той бе научил от нейната изтънчена душа твърде много. В крайна сметка и Аделхайд можеше да се поучи от наследството на Дортея. Ако върху някой лист сред книжата можеха да се намерят бележки за самия него, това нямаше никакво значение. Неговото достойнство сега беше достойнство на самата Аделхайд.
Ала Аделхайд бе рожба на своя свят. Всичко, което преживяваше тук, за нея оставаше неразбираемо. Скъпоценното съдържание на кутията с накитите сякаш хвърляше светлината си върху целия дар от Стария Даг и го правеше непонятен, дори сякаш страховит. Тя сложи обратно цялото това великолепие в кутията и я върна на мястото й, като затвори вратичките и ги заключи.
Изправи се, изпълнена с безпокойство, и отиде в стаята на Даг. Тук нямаше никакви тайни, нито скъпоценни предмети. Той беше оставил тук само една-единствена пушка, която висеше самотна и хладна на стената. Огънят в камината бе почти изтлял. Сред въглените трептеше и проблясваше още само едно леко сияние.