Стори й се, че предметите в собствената й стая губят за нея целия си блясък, че над всичко се спуска мрак и слабата светлина в камината е единственото нещо, което не е потънало в мрака. И Даг беше някъде навън в тъмнината, далеч от нея. Онова, което тя понякога успяваше да изтръгне от него, издаваше съвсем малко от неговата душа. Тя не го познаваше и всички красиви подаръци, цялото доверие, всичко казано й изглеждаше без стойност. Даг си оставаше най-голямата загадка за нея. И толкова безнадеждно далеч беше от него. Тревогата заради всички обзели я чувства в нейната стая се смеси с тези нови мисли и избуя в леден страх.
Тя не знаеше как след това бе излязла — бе се изправила без ясна цел и бе излязла в коридора, после бе слязла по стълбището. Колкото е възможно по-тихо тя отвори тежката входна врата и краката й я понесоха сред мрака, по обградената от храсти пътека, към старата, ниска, построена от масивни трупи, кухня, която пазеше тайните на Даг и която тя с вярна интуиция откри в тъмния двор.
Наистина ли се бе отправила натам — и какво искаше да направи? Знаеше ли изобщо какво иска?
Бе слязла по стъпалата от пътеката и бе тръгнала по засланата с дъски пътека, която водеше през двора. Кухнята бе по-тъмна от мрака, без прозорци и изпълнена със загадки. Но не се ли мяркаше светлинка там, на върха на покрива, където трябваше да е отворът на комина? Не се ли чуваше някакъв слаб звук отвътре, куче или нещо подобно?
Аделхайд спря, трепереща от страх, готова при най-малкия шум да се обърне и да избяга — но не се чуваше нищо друго, освен звуците на нощта, скърцането на гредите, тихо шуртене на вода някъде; във въздуха се носеше далечен мирис на гора и стара къща — както и на дим от огън някъде.
Тя се изправи и почувства тихия полъх на нощта около себе си — като омая, но след това дойде на себе си, изправи се бавно, приближи се до вратата на кухнята и почука леко. Отнякъде се чу глухо, едва доловимо ръмжене на куче, но отвътре не дойде никакъв отговор. Момичетата, които почистваха стаята и оправяха леглото, вършеха това в началото на деня. Никой, освен Даг не бе отварял тази врата през следобедните часове от дълги, дълги години.
Аделхайд натисна бравата и отвори вратата. Вътре беше светло. Пламъците в огнището се издигаха високи и горещи, помещението бе изпълнено с дим. Този дим се издигаше на плътен полюшващ се стълб, обгръщаше гредите на покрива и излизаше накрая през отвора. Въпреки пламъците димът не позволяваше да се различи нищо и Аделхайд успя само неясно да види високата фигура на Даг, голяма и страховита зад огъня в огнището. Беше се върнал от гората през нощта, бе се обръснал и тъкмо слагаше огледалото и бръснача в един отвор на стената, когато бе чул някой да идва. Гледаше с изписано върху лицето му напрежение към вратата, защото се бе случило нещо безпрецедентно: някой бе натиснал бравата и бе влязъл сега, през нощта, в неговото убежище.
На Даг бе нужно време, докато разбере кой бе дошъл, а пък Аделхайд бе така развълнувана, че се стресна, когато вратата зад нея се затвори.
В крайна сметка по лицето на Даг се плъзна несигурна усмивка и Аделхайд й отвърна с облекчение. Той грабна сакото и жилетката си от стола и ги хвърли на една закачалка, след което постави за жена си стола до огнището. Ризата му бе разкопчана на гърдите и със запретнати ръкави до лактите. Сега той я закопча, свали ръкавите си надолу и седна на едно трикрако столче до топлината на огъня.
Аделхайд се огледа стаята и се почувства така, сякаш без право е нахлула в момчешкия свят на Даг, който в продължение на дълги години бе само негов, много преди тя да се появи пред очите му.
Но тя не можа да се въздържи да не огледа наоколо: леглото, което стоеше разгънато и бяло в тъмния ъгъл, и стените, където висяха рогове с барут, пушки, ловни копия и събрани рибарски мрежи. Голям нож бе забит на стената, други висяха в каниите си на закачалките. На стената бяха забити и брадви, една от тях — на стълба до леглото. В ъглите и кътовете лежаха други принадлежности; колани, парчета тел и една верига бяха закачени на една кука и се подаваха изпод сложените там дрехи. Едно куче лежеше на леглото, с глава върху лапите си, гледаше към Аделхайд и я следеше с поглед; а второ куче се бе проснало до Даг близо до топлината на огнището. Миришеше на огън и дим, на стара къща и кучета, пламъците се виеха и шумяха около бориковите цепеници в огнището, димът се носеше наоколо и се извиваше нагоре, а някъде в гредите нещо поскърцваше.